Тя го – ги – последва в гостната. На стените в коридора висяха снимки в рамки на хора от цял свят и я гледаха вглъбено и високомерно, сякаш знаеха неща, които тя тепърва щеше да открива.
– Прекрасни снимки. Кой ги е правил? – попита Пери.
– Aз – отвърна Азър с намигване.
– Наистина ли? Сигурно сте пътували много.
– Не толкова много, но съм бил в Турция.
– В Истанбул?
Той поклати глава. Не в Истанбул, където всички ходели или искали да отидат някой ден. Азър беше посетил планината Немрут с гигантските статуи на древни божества, византийския манастир на стръмните скали в Сумела и връх Арарат, където е Ноевият ковчег. Пери преглътна, тъй като не беше ходила на тези места и се притесняваше, че професорът ще я разпитва за тях.
Две от стените във всекидневната бяха покрити с книги до тавана. Елегантните гости държаха чаши с шампанско или вино и разговаряха оживено.
Азър се обърна към един млад мъж и каза:
– Дарен, запознай се с Пери. Тя е сред най-добрите ми студенти.
Дарен се приближи и професорът изчезна. Момчето учеше втора година физика и беше много любезно. Учтиво ѝ предложи чаша шампанско и ѝ направи комплимент за "екзотичния" акцент – не че Пери беше допринесла, с каквото и да е за него. Попита я за семейството ѝ, но повече говореше за себе си, и то с такава бързина, сякаш се надпреварваше с времето. Дарен беше умен, амбициозен и копнееше за внимание. Искаше да я разсмее, като разказваше виц след виц. Вероятно беше чел, че жените харесват мъже с чувство за хумор. След всеки анекдот завърташе очи – може би, за да ѝ покаже, че не го смята за особено смешен. Симпатичен младеж каза си тя. От онези, които обичат и уважават приятелките си, а не се състезават с тях.
Но Пери беше сигурна, че между тях няма да има нищо повече от преходна искра. Макар да беше мил, приятен и на нейните години, Дарен не я привличаше. Тя копнееше тайно за професора, който беше възрастен, непознат, недостъпен и най-вече неподходящ за нея. Винаги се беше чудила защо не се вълнува и не изпитва интерес към щастието, към тази магия, превърнала се в сюжет на толкова много книги и обсъждана на семинари и в телевизионни предавания. Не искаше да е нещастна. Разбира се, че не. Просто не ѝ беше хрумвало да преследва щастието като висша цел в живота. Но как иначе би си позволила да търси като с факла мъж като Азър?
Пое си дъх. Усети как я обзема омайваща като силен парфюм и неизпитвана досега смелост. Дали заобикалящите го забелязваха? Зад учтивите думи и изкуствените усмивки на светското общуване имаше граница, която разделяше отговорните хора от неудачниците, търсещи конфликти, и авантюристите, търсещи приключения. Бариера, незабележима като въздишка, която пазеше скромните турски девойки от беди и грехове. Какво ли щеше да стане, ако се приближи до граничната линия, толкова близо, че да усети края на твърдата земя под краката си и началото на пропастта отвъд, да се отпусне и полети леко надолу?
Тя не беше нито смела, нито ексцентрична, но в младите ѝ гърди незабелязано се беше появило зрънцето на неортодоксалността, което само чакаше да подаде глава. Винаги възпитаната, уравновесена и внимателна Наспери Налбантоглу копнееше да престъпи границата и да сгреши.
– Всички на вечеря! – обяви Азър с подканваща усмивка и размаха огромната вилица за сервиране, сякаш беше копие, предназначено за някой нищо неподозиращ гост.
Нощта
Оксфорд, 2001 – 2002 г.
Гостите се отправиха към голямата, дълга маса, която приличаше на декор от средновековна пиеса. Пери си представи, че е заобиколена от рицари и лордове, а пред тях са наредени печени на шиш меса, пълнени пауни и лъскави желета. Само че масата на Азър беше с обикновени чинии и прибори, а не със сребърни подноси и златни бокали.
Камината беше с плочки майолика от двете страни на огнището, а над нея висеше черно-бяла снимка в рамка. Танцуващите пламъци привлякоха Пери и тя се приближи до лумналия огън. Изображенията на плочките бяха предимно на мъже. Имаше пророци, пратеници, светци. Някои бяха с имената си: цар Соломон, св. Франциск, Авраам, Буда, св. Тереза, Рамананда... Едни носеха вода, други пишеха на пергамент, говореха на последователите си или вървяха сами сред пустинен пейзаж. Беше ѝ странно да ги гледа наредени един до друг, сякаш бяха отишли на банкет. По-естествено би било, ако светите изображения не бяха наредени едно до друго. Тя потърси Пророка Мохамед и го видя – възседнал кон и поел към рая с воал на лицето и пламъци около главата. Така беше представян в старите персийски и турски миниатюри. Дева Мария беше изобразена с малкия Христос – бледа като сняг и съпроводена от крилати ангели. Мойсей пък сочеше с прът в земята, който беше наполовина змия.