– Махай се! – прошепна ужасена тя. Не можеше да понася това бебе. Не сега! И не тук!
То се нацупи.
– Какво искаш, кажи! Не може да идваш в дома на...
– На кого говориш, Пери?
Тя се обърна. Азър стоеше зад гърба ѝ. В очите му проблясваха златисти искри.
– На себе си. И я гледах... – тя кимна към снимката.
С крайчеца на окото си забеляза, че бебето започна да чезне като кълбо пара, и си отдъхна.
– Жена ми – каза професорът.
– Жена ви?
– Умря преди четири години.
– О, съжалявам.
– Пак ли? – попита той, погледът му скочи от жената на снимката към жената пред него. – Наистина трябва да престанеш...
– Чертите ѝ са на момиче от Близкия изток – побърза да каже тя, за да отклони разговора от забележката му.
– Баща ѝ беше алжирец. От берберите, като св. Августин.
– Той бербер ли е бил? Но нали е бил християнин?
Професорът я загледа – колко млада беше тя...
– Историята няма граници – поясни той. – Берберите са били евреи, християни, дори езичници. И мюсюлмани. Миналото е изпъстрено със случки и събития, които днес ни се струват странни, но някога са били напълно нормални.
Думите му не бяха насочени към нея, но изведнъж отвориха вакуум, някакво неизследвано пространство в душата ѝ. Нейният опит показваше, че не само миналото, а и настоящето беше изпълнено със случки и събития, които противоречаха на разума.
– Бледа си – каза Азър.
В следващия миг последва голямото откровение. Докато стояха на няколко крачки от веселите и шумни гости, Пери разказа на професора за "сюрреалистичните преживявания", които имаше от дете и които не можеше да си обясни. Баща ѝ ги беше нарекъл "суеверие", а майка ѝ се страхуваше, че е "обсебена от джин". И тъй като се боеше, че ще остане неразбрана, тя не споделяше с никого за това.
Азър я слушаше с растящ интерес
– Не мога да коментирам сюрреалистичните ти преживявания, но мога да те посъветвам да не се страхуваш да бъдеш различна. Ти си едно наистина изключително момиче.
От хола долетяха викове.
– Сигурно е полунощ! – предположи професорът и прокара пръсти през косата си. – Ще продължим разговора друг път. Мини някой ден в кабинета ми.
Той я целуна по двете бузи и каза:
– Честита Нова година!
После се обърна и отиде да целува гостите.
– Честита Нова година, професоре – прошепна Пери зад гърба му и усети топлина да плъзва по кожата ѝ.
Мини някой ден в кабинета ми. Тя беше сигурна, че го е казал просто ей така. В крайна сметка семинарите бяха в кабинета. И все пак репликата не беше случайна... Обзе я неочаквано вълнение. Професорът ѝ каза, че е изключителна. Наистина изключителна. Никой не прозираше в душата ѝ така, както той. Накрая почти успя да се убеди, че Азър също има някакви чувства към нея.
След полунощ гостите започнаха да си тръгват. Пери се сети за Трой чак когато излезе навън. Погледна притеснено към високия плет. Нямаше никой.
Всички, освен Пери и Дарен бяха с коли. Красивата блондинка обяви, че е горда трезвеничка, и предложи да ги закара до града.
След новогодишната глъчка в колата беше странно тихо. По радио 4 на Би Би Си вървеше предаване за любовните писма на Гюстав Флобер. Сантименталните слова породиха у пътниците чувство за самота и ги изпълниха с романтични въжделения. Пери се запита дали хората в миналото са разбирали по-добре любовта. Облегна глава на заскрежения прозорец и се загледа в пътя, който ту потъваше в мрак, ту се появяваше пред фаровете на колата. Замисли се за професора и жената на снимката. Какъв ли е бил сексуалният им живот? Пред очите ѝ беше Азър – как се усмихваше доволно на гостите, когато си сипваха отново, как стискаше с две ръце чашата кафе и парата галеше лицето му, как държеше палтата на жените (включително и на нея)... Толкова беше различен от онзи Азър в университета, толкова благоразположен, нежен и учудващо деликатен.
Стигнаха Оксфорд. Пери и Дарен слязоха от колата. Въздухът хриптеше, макар вече да не беше прерязващо студен като по-рано вечерта. Не спряха да говорят по пътя към временното жилище на Пери. Целунаха се под улична лампа. После в мрака. Пери беше замаяна не толкова от виното, колкото от силните емоции в новогодишната нощ. Тя затвори очи, разчувствана повече от неговото, отколкото от своето вълнение.
– Може ли да се кача горе? – попита той.
Пери видя малкото момче, което някога е бил – хванато за ръката на майка си, докато пресичат, и голямото момче, което знаеше как да се отнася към жените. Ако кажеше "не", знаеше, че той няма да настоява. Щеше да си тръгне вероятно разочарован, но без да е груб. Ако случайно се видеха на другия ден, щяха да са любезни един с друг.