Брат ѝ се замисли, търсейки точния отговор.
– Някой, който иска всяко дете да има играчки и да няма деца с твърде много играчки.
– Добре... – на Пери ѝ хареса само половината отговор, другата – не. – А колко много е твърде много?
Умут се засмя, разроши косата ѝ и въпросът остана да виси.
Полицаите свалиха от стената същите тези плакати и подхванаха книгите. Всичките бяха на Умут, тъй като Хакан не беше по четенето. "Комунистическият манифест" от Карл Маркс, "Положението на работническата класа в Англия" от Фридрих Енгелс, "Постоянната революция" от Лев Троцки, "За мишките и хората" от Джон Стайнбек, "Утопия" от Томас Мор, "Почит към Каталония" от Джордж Оруел... Полицаите разгръщаха изнервено страниците, вероятно търсеха бележки или писма. Не откриха нищо, но конфискуваха книгите.
– Защо четеш такива глупости? – попита полицейският инспектор и размаха към Умут "Целувката на жената паяк". – Ти си мюсюлманин и турчин. Баща ти също. Майка ти е мюсюлманка и туркиня. Седем поколения! За какво са ти тези чуждоземски боклуци, кажи!
Умут гледаше в босите си стъпала, сякаш търсеше помощ и закрила в притиснатите си един към друг кръгли палци.
– Проклетите западняци с техните проблеми! – продължи инспекторът. – В нашата страна всички сме щастливи. Тук няма класи. Дори не знаем какво означава това. Да сте чули някой да пита: "Извинете, коя е вашата класа?" Не сте! Всички сме мюсюлмани и турци. Една и съща религия, една и съща националност, едно и също всичко. Кое не ти е ясно?
Мъжът се приближи и се наведе към Умут, сякаш искаше да го подуши.
– На страната ѝ трябваха три военни режима, за да се сложи край на тези идиотщини. И хайде сега – пак! Мислиш ли, че ще го позволим? Книгите ти бъкат от лъжи. Написани са с отрова! Може и ти да си отровен, а?
Умут мълчеше.
– Питам те нещо, кретен такъв! Отровен ли си, или не си? – викаше полицаят с разширени от яд ноздри.
– Не съм – едва чуто отвърна момчето.
– Само че си. Имаш вид на отровен – закима убедено мъжът.
Полицаите обърнаха стаята наопаки – дюшеците, гардероба, чекмеджетата, провериха и печката. Нито едно ъгълче не остана непретършувано. Разгневиха се, тъй като не намериха онова, което търсеха.
– Проверете цялата къща! Скрили са го! – нареди инспекторът и продължи да тръска пепелта от цигарата си на пода.
– Извинете, но какво сме скрили? – осмели се да попита Менсур, както беше по пантофи, с разчорлена, оредяваща коса и омачкана раирана пижама.
– Ще ти го напъхам в задника веднага, щом го намерим. Какво се правиш, че не знаеш?
Пери се намръщи, когато чу грозните думи и стисна ръката на баща си. Тя не откъсваше поглед от Умут. Тревожеше се за него, защото беше пребледнял като чезнеща луна.
Полицаите претършуваха всички стаи, банята, тоалетната, килера с изсушената бамя и киселите краставички. Обърнаха чекмеджетата в кухнята, преровиха кутиите и изсипаха на пода приборите. От подредените рафтове с дантелени постелки не остана и следа. Измина час или повече. Първите слаби утринни лъчи се промъкнаха през оловното небе като пробиващо детско зъбче във венец.
– Проверихте ли играчките на момичето? – попита инспекторът, хвърли фаса върху килима и го загаси с петата на обувката си.
Без да вдига очи от килима с фаса, Селма подхвана:
– Ефендим, тук има някаква грешка. Нашето семейство е почтено. Ние всички сме богобоязливи хора...
Полицаят не ѝ отговори и се обърна към Пери.
– Къде са играчките ти, дете? Покажи ни.
Момичето ококори очи. Защо всички се интересуваха от играчките ѝ? И революционерите, и полицаите?
– Няма да ти кажа.
Менсур я дръпна за ръката.
– Шшт! Нека гледат. Ние нямаме какво да крием.
И без да поглежда никого, рече:
– Играчките са в сандъчето под леглото ѝ.
След няколко минути инспекторът се върна от стаята на Пери и изражението му я уплаши много повече, отколкото предметът в ръката му.
– Така, така... Я да видим какво намерихме...
Пери не беше виждала пистолет. За разлика от онези по телевизията, този беше малък и лъскав и тя се запита дали пък не беше от шоколад.
– Скрит под детското легло и под куклата. Колко удобно!
– Кълна се в светия Коран, ние не знаем нищо за това – каза Селма с плачлив глас.
– Ти, жено, не знаеш, ама синът ти знае.
– Не е мой – рече Умут с пламнало лице. – Помолиха ме да го пазя няколко дни. Утре щях да им го върна.
– Кои са те? – попита инспекторът с предоволен глас.
Умут пое дъх и не отговори.
Отвън се разнесе зовът на мюезина от близката джамия: "Няма друг Бог, освен Аллах. Молитвата е по-добра от съня".