На Менсур му премаля. Не можеше да откъсне поглед от петното. Опита да се овладее, ала от гърдите му се изтръгна сподавен вик и дъхът му секна. Добре че Умут беше вече далеч и не го чу. Но Пери стоеше до баща си и го чу. За нея случилото се беше поредица от картини – все едно ням филм, който остана запечатан в паметта ѝ. От този ден насетне Менсур не ѝ позволяваше да посещава Умут. Тя седеше у дома и пишеше писма на брат си. Разказваше му забавни случки с интересни подробности, за да го разведри. Пишеше с радост, която всъщност не изпитваше, за хора, които почти не познаваше, а събитията изобщо не бяха такива, каквито ги описваше. Умут сякаш прозираше измамата и никога не отговаряше.
Пери често го сънуваше и се събуждаше с вик посред нощ. Понякога отново заспиваше, а друг път ставаше и се скриваше в гардероба, опитвайки се да си представи какво е да си в килия. Сърцето ѝ туптеше в тъмното, тясно място, въздухът ѝ свършваше, но тя си представяше, че брат ѝ е до нея, и си поемаше дъх пак и пак, и пак...
Кошмарът, който преживяваше затвореният Умут, не само че не сближи майката и бащата, а още повече ги отчужди и те се превърнаха в отявлени врагове. Менсур обвиняваше жена си. Работел по цял ден и тя трябвало да държи под око сина им, вместо да си губи времето с фанатични проповедници, които ѝ обещавали вълшебствата на рая. Ето защо не друг, а тя била виновна за сполетялото ги нещастие. Мълчаливата, спотаила омразата си, мрачна Селма беше убедена, че виновен е мъжът ѝ. Менсур бил посял семената на безбожието в ума на сина им. Всичките му бръщолевения за материализма и свободомислието ги били довели до този ужас.
С годините празната шушулка на брака им се пропука и двамата се озоваха на два отдалечени полюса. Въздухът в дома им беше задушен и тегнеше, тъй като попиваше тъгата на обитателите. На Пери ѝ се струваше, че дори пчелите и пеперудите, които влитаха през отворените прозорци, веднага изчезваха навън. Оттеглиха се и лакомите комари, тъй като се бояха, че ще поемат нещастието на Налбантоглу заедно с кръвта им. В игралните и в анимационните филми, които Пери гледаше, паяците хапеха хората и стършелите ги жилеха, но след това се превръщаха в супергерои и живееха прекрасен живот. В техния случай ставаше обратното. След съприкосновението си със съпрузите, бълхите и дървениците заприличваха на хора, съкрушени от тегобите на чувствата.
Някъде по това време Пери започна да преосмисля връзката си с Аллах. Спря да се моли, преди да заспи, нищо че майка ѝ настояваше за това. От друга страна, въпреки съветите на баща си, тя не беше безразлична към Всевишния и превърна цялата болка и горчивина, които не смееше да изрази пред родителите си, в неспирен, отправен към небето монолог.
Започна да спори с Бог.
За всичко.
Задаваше въпроси, чиито отговори бяха трудни. Питаше тихичко, така че никой да не я чуе. За безотговорността му да позволява да се случват ужасни неща на хора, които не го заслужават. Чува ли Той какво става отвъд затворническите стени и решетки? Ако не, значи изобщо не е всемогъщ. Ако да и не прави нищо, за да помогне на нуждаещите се, Той е безмилостен. Така или иначе, Господ не беше онова, което твърдеше, че е. Той беше самозванец.
Пери събра гнева, който не можеше директно да насочи към майка си и гуруто ѝ Юзюмбаз ефенди, безсилието, което не можеше да изрази пред баща си и пиянските му навици, тъгата, която не можеше да сподели с Умут, и непоносимостта, която изпитваше към по-малкия си брат, омеси всичко това на лепкаво тесто и обгърна с него мислите си за Господ. Опече сместа във фурната на ума си, докато тя се надигна, напука се в средата и се препече в краищата. Приятелите ѝ бяха лекомислени и безгрижни като хвърчила, играеха на улицата, шегуваха се и така ден подир ден, докато Наспери Налбантоглу, едно необикновено умозрително и емоционално дете, не спираше да търси Бог.
Бог. Обикновена дума с неясно значение. Бог. Толкова близо, че е наясно с всичко, което вършиш – или дори възнамеряваш да извършиш, и все пак недостижим. Пери беше решена да намери отговор на терзанията си, тъй като поради някаква своя странна логика тя вярваше, че събере ли майчиния си Създател и бащиния си Създател, между тях ще се възкреси хармония. Постигането на споразумение за онова, което Бог е и което не е, би довело до намаляване на напрежението в дома на Налбантоглу, пък и на напрежението в цял свят.