Той лапна парче сирене и задъвка ядосано.
– Баба, защо Аллах не помогне на Умут? Защо допуска това да се случва?
– Не знам, душичката ми – промълви бащата и адамовата му ябълка заподскача.
замълчаха. Пери сви пръстите на краката си и притисна пантофите към килима. По-добре беше да замълчи и да смени темата. Споменаването на по-големия ѝ брат помрачи като облак и без това невеселото настроение.
– А какво ще кажеш за рая и ада?
Беше чувала за ада. Много неща. Ужасяваше се, че баща ѝ може да бъде наказан да ври в казаните на грешниците, сред огън и жупел и сред лошите ангели – забани.
– Aз не ставам много за рая и ако Господ няма чувство за хумор, работата ми е спукана – отивам с експреса право в ада. Но ако има, има и надежда и тогава ще дойда при теб в рая. Там имало реки с най-хубаво вино!
Пери пошепна:
– Ами ако Аллах е строг и сериозен, какъвто го описва мама?
– Не се бой! Имам план Б! – отвърна Менсур. – Само не забравяй да сложиш кирка в гроба ми. С нея ще прокопая тунел – и готово!
Момиченцето се ококори
– Адът е много дълбок. Ако хвърлиш камъче, ще изминат седемдесет години, докато стигне дъното. Така казва мама.
– Не се съмнявам, че го е казала – въздъхна Менсур. – Но добрата новина е, че една година тук се равнява на една минута в отвъдното. И каквото и да става, аз ще те намеря! За малко да забравя – добави той с озарено лице. – Имам нещо за теб!
Бащата извади от кожената си чанта сребриста кутия със златна панделка.
– За мен ли е?
– Хайде, отвори я.
Вътре имаше тетрадка – красива, ръчно изработена тюркоазена тетрадка с пайети и огледална мозайка на корицата.
– Знам, че се интересуваш от Бог – каза Менсур замислено. – Aз не мога да отговоря на всичките ти въпроси. А и честно казано, никой не би могъл – нито майка ти, нито онова куку, проповедникът ѝ. – Менсур гаврътна чашата и добави: – Не изпитвам симпатии нито към религията, нито към религиозните, но знаеш ли защо все още обичам Бог?
Пери поклати глава.
– Ами защото е самотен, Периджим, миличката ми, като мен... като теб... Сам-самичък някъде там, горе. Няма с кого да разговаря... Е, може би наминава някой и друг ангел, ама колко забавна може да е херувимската компания? Милиарди се молят на Бог – дай ми успехи, дай ми пари, дай ми ферари, направи това, направи онова... Едно и също всеки божи ден, но никой не си дава труда да Го опознае.
Менсур напълни чашата си и продължи с тъжен глас:
– Помисли си само за реакцията на хората, когато видят катастрофа на пътя. Всички повтарят: "Да пази Господ!" Значи мислят за себе си, а не за жертвите, нали? Повечето молитви са едни и същи – пази ме, обичай ме, закриляй ме. Мен, мен и пак мен! Набожни били! За мен това е самолюбие и нищо друго.
Пери искаше да утеши баща си, но не знаеше как. Къщата тънеше в такава тишина, че и въздишка би могла да я събори. Момичето се запита дали майка му чува разговора им от стаята си и какво ли си мисли.
– Отсега насетне можеш да записваш в тетрадката всяка своя мисъл за Бог или за себе си.
– Нещо като дневник?
– Специален господодневник! – оживи се бащата. – За цял живот!
– Няма да ми стигнат страниците.
– Ами ще изтриваш предишните. Пишеш и изтриваш, душичката ми. Не мога да те науча как да избягваш лошите мисли. Аз самият не се научих. Но се надявам поне да можеш да ги изтриваш.
– И така до следващата лоша мисъл?
– Да. Новите лоши мисли са по-добри от старите.
Същата вечер Пери седна на леглото и отвори тетрадката, за да напише: "Мисля, че Бог ни се представя много малки частици в различни цветове. Мога да си построя ведър и вселюбящ Бог. Или гневен Бог, който наказва. Може и нищо да не построя. Бог е "Лего".
Градиш и разрушаваш. Пишеш и изтриваш. Вярваш и се съмняваш. Това ли имаше предвид баща ѝ? В крайна сметка нямаше никакво значение, защото, връщайки се назад в спомените си Пери беше сигурна, че е чула точно това. Съветът на Менсур само потвърждаваше онова, което беше подразбрала сама: някои хора бяха ревностни вярващи, други – ревностни невярващи, а тя винаги щеше да е по средата.
Полароидна снимка
Истанбул, 2016 г.
Скитникът замахна неочаквано бързо с ножа и Пери като по чудо успя да се дръпне. Острието мина на сантиметри от корема, но сряза дясната ѝ длан. Пронизителният ѝ вик кънтеше от болка. Кръвта рукна по китката и закапа върху лилавата копринена рокля.