Сърцето ѝ биеше до пръсване, а по челото ѝ се стичаше пот. Успя да блъсне мъжа с всички сили и той залитна, тъй като не беше очаквал съпротива. Пери използва мига, за да избие ножа от ръката му. Гневният му удар в гърдите ѝ за един ужасен миг я лиши от въздух. Помисли си за дъщеря си, която я чакаше в колата, за двамата си синове, загледани в любимото си телевизионно предаване у дома. Представи си мъжа си на вечерята, заобиколен от другите гости, притеснен от забавянето им, с тревожен поглед в часовника... Осъзна, че може никога повече да не види любимите си хора, и очите ѝ се напълниха със сълзи. Колко глупаво беше да умре по такъв нелеп начин. Някои умираха, сражавайки се за родината, за знамето и честта, а тя се биеше за менте чанта "Ермес" с грешно ударение. Всъщност може би и двете да бяха еднакво безсмислени...
Скитникът я удари в корема. Пери се закашля в търсене на глътка въздух и усети, че ѝ премалява.
Успя да събере малкото си останала сила и извика:
– Престани! Веднага престани!
Крещеше като на малко, непослушно дете. Трепереше. Тялото ѝ отказваше да чува заповедта на мозъка да не се паникьосва или поне да не го показва.
– Пише ти се лошо, само да ми направиш нещо! – заплашително прошепна тя. – Ще отидеш в затвора. И там ще видят сметката на... – Канеше се да каже "на наглостта ти", но вместо това изрече: – Там ще ти видят сметката!
Мъжът просъска:
– Курва такава! За каква се мислиш, а?
Никой никога не я беше наричал така и думата я проряза като ледено острие. Направи още един опит. Tози път да се спазари.
– Вземи чантата. И всеки по пътя си.
– Курва! – повтори той.
Лицето му потъмня и очите му заприличаха на цепки, докато си поемаше дъх. В далечината премина кола и фаровете ѝ осветиха за миг част от уличката, откривайки ѝ шанс за бягство. Пери отвори уста да извика за помощ, но колата отмина и отново настъпи сумрак. Тя направи крачка назад.
Скитникът я сграбчи за врата и я бутна на земята. Шнолата, която държеше косата ѝ, се изтърколи на улицата с тих металически звук и главата ѝ се удари в асфалта. Странно, но не я заболя. Небето изглеждаше невъзможно далеч и приличаше на бронзов похлупак – неподвижен, тежък и студен. Опита се да стане, ръката ѝ остави кървави следи от раната. Като в забавен каданс видя как мъжът легна върху нея и задърпа роклята ѝ. Устата му миришеше на кисело – на глад, цигари и лепило. Воня на разложение. На Пери ѝ се повдигна.
Плътта, която напираше да влезе в нейната плът, принадлежеше на труп.
Това се случваше непрекъснато в града на седемте хълма, двата континента и петнайсетте милиона гърла. Случваше се зад затворени врати и сред градини, в евтини мотели и луксозни петзвездни хотели, по тъмни доби и посред бял ден. Стига да имаше кой да слуша, бардаците можеха да разкажат безброй истории. Момичета на повикване, момчета "под наем", застарели проститутки... Бити, наранявани и заплашвани от клиентите, които ги унижаваха при най-малък повод. Транссексуалните никога не се оплакваха в полицията, тъй като там ги чакаха нови унижения. Имаше деца, които се страхуваха от роднини, млади булки, които се бояха от свекърите и деверите си, медицински сестри, учителки и секретарки, подложени на тормоз от вманиачени влюбени заради отказ да отидат на среща, съпруги, които мълчаха до гроб, защото в тази култура няма думи, с които да опишеш изнасилване от съпруг. Това се случваше непрекъснато. Сексуалното насилие беше добре познато на Истанбул, който се криеше под балдахина на мълчанието и тайните, опозоряващи жертвите и оневиняващи нападателите. В град, където всички се страхуваха от външните хора, насилието идваше почти винаги от тези, които познаваме и са близо до нас.
В последвалите няколко мига сред смълчания мрак Пери се сепна като от сън само за да се озове в капана на нечий друг кошмар. Случващото се я връхлетя като отделни пластове и тя започна да се бори с мъжа. Почувства се силна, но и скитникът не се даваше, въпреки че беше толкова слаб. Блъсна главата ѝ с глава и тя изпадна в несвяст за няколко секунди. Можеше да се предаде, болката беше толкова силна, че правеше желанието да се остави на отчаянието почти непреодолимо.
В този миг с ъгълчето на окото си съзря силует. Нежен, ефирен, твърде ангелски, за да е на човек. Позна го. Беше то. Бебето в мъглата. Розови бузки, ръчички с възглавнички, яки, пухкави крачета, златисторуси, все още непотъмнели къдрици. Сладко малко дете, само че не беше. Джин. Дух. Халюцинация. Фрагмент от свръхизостреното ѝ боязливо въображение. Това не беше първата им среща.