Скитникът не виждаше духа зад себе си и псуваше, докато дърпаше припряно връвта, която служеше за колан на панталона му. Държеше жената с другата си ръка и му беше трудно да развърже стегнатия възел.
Бебето в мъглата изгука доволно. През невинния му поглед Пери съзря абсурда и смехотворната пародия на положението, в което се беше озовала. Тя се изсмя високо и предизвикателно. Реакцията ѝ стъписа мъжа и той застина.
– Дай да ти помогна – кимна Пери към връвта.
Очите му заблестяха – полузамаяно и полуподозрително. На лицето му се изписа победоносно изражение. Беше я уплашил и знаеше от опит, че страхът може да накара всеки да се предаде и коленичи. Когато се отдръпна на сантиметър-два, за да я улесни в развързването на връвта, тя го блъсна с всички сили. Скитникът се стресна, залитна и падна по гръб. Пери скочи и мигновено го ритна в слабините. Той нададе вой на ранено животно. Тя не изпитваше нищо – нито жал, нито гняв. Човек винаги се учи от другите. Някои хора те подтикват към красиви дела, други – към жестокост. Може би лепилото беше въздействало на мъжа и го беше обезсилило, или пък някаква незнайна дива енергия беше обсебила тялото на Пери, но тя се чувстваше всемогъща. Неудържима. Опасна.
Събра всичките си сили и заби крак в лицето му. Чу се зловещото изпукване на счупен нос. Шурналата в изобилие кръв не я уплаши, а я предизвика да го удари още по-силно. Започна да го рита и блъска навсякъде.
Скитникът се хвана за корема, палтото му се разтвори, разкривайки торса му. Апатичен и слаб, той се остави да го бие, сякаш беше уморен от преследването, кражбата, борбата и незначителността на всичко това.
– Копеле такова! – нареждаше Пери през зъби.
През всичките години след Оксфорд не беше ругала и отново изпита някогашното чувство на облекчение и успокоение.
Бебето в мъглата се плъзна покрай нея. И се изгуби. Като въздишка. Малка фигурка от най-фина коприна и муселин. Вече не се усмихваше. Чертите на восъчното му лице с цвят на мед не трепваха. Сякаш не съдеше онова, което беше видяло, защото беше над него, в своите недостижими владения. Внезапно и за пореден път помогна на Пери и изчезна, без да остави и следа, видението потъна безследно в надвисващата тъма на нощта.
Пери спря да удря мъжа. Бризът разроши косата ѝ, а закръжилият над главата ѝ гларус – може би далечен потомък на онзи, който погълнал езика на поета – изкряка, ядосан на нещо или някого в този град на тълпи и бетон.
Скитникът дишаше на мъчителни, сподавени пресекулки. Лицето му беше в кръв, а горната устна – разцепена.
Пери за малко да каже "извинявай", но думите се спряха в гърлото ѝ. В този миг си спомни един любим и същевременно укоряващ я глас: "Мила моя, все така ли се извиняваш на всеки?"
Ако професор Азър я видеше отнякъде сега, сигурно отново щеше да ѝ зададе същия въпрос. Странно, но в този момент, когато безизходицата разкъсваше бреговете на настоящето, миналото нахлу като потоп – откъслечни спомени, потиснати тревоги, неизказани тайни и вина, много вина... Очите ѝ се замъглиха и светът се превърна в размазано петно. Потънала в безметежност и странна безчувственост – с изключение на болката някъде в тялото, – Пери бе обзета от спомени, които смяташе за безвъзвратно загърбен. Скитникът заплака. Край на уличния император, на просяка, на наркомана, крадеца и изнасилвача. Край на всичките му роли. На улицата лежеше едно малко момче и плачеше в тъмното за успокоителна ласка, която никога нямаше да получи. Въздействието на лепилото беше отминало и физическата болка беше заменила халюцинациите.
Пери се приближи, ужасена от онова, което беше направила. Кръвта бучеше в ушите ѝ и тъкмо се канеше да предложи помощ на мъжа, когато дотича дъщеря ѝ.
– Какво става, мамо?
Пери внезапно се обърна. Наложи си да се успокои и събере мислите си.
– Скъпа... защо не ме изчака в колата?
– Омръзна ми да чакам – троснато отвърна Дениз, ала съзря кръвта по роклята на майка си и враждебността ѝ тутакси се изпари. – Мили боже, ти кървиш. Какво се е случило? Добре ли си?
– Да, добре съм. Стана разправия и...
Скитникът се надигна в пълно мълчание и се оттегли в ъгъла на улицата, без да ги поглежда. Майката и дъщерята взеха чантата и събраха разхвърляните вещи.
– защо нямам нормална майка като всички други? – мърмореше Дениз с кредитните карти в ръце.
Пери не можеше да отговори на този въпрос и не се и опита.
– Да тръгваме – подкани я момичето.
– Един момент!
Пери се огледа за полароидната снимка, но не я видя.