– Залейте я със студена вода!
– Паста за зъби! Намажете изгорялото!
– Оцет! Оцетът помогна на леля ми. Нейната рана беше по-лоша!
Всички се заеха да помагат на Селма и Пери се озова сам-сама. По лицето ѝ плъзна слънчев лъч, а наблизо зажужа бръмбар. Котката лежеше с присвити нефритенозелени очи под смокинята, от другата страна на улицата. Тя взе едно кюфте, за да я нахрани. Когато прескочи оградата, чу глас.
– Как се казваш, момиченце?
Пери се обърна и видя млад мъж с риза на червени и бели карета и сини дънки, които като че ли никога не са били прани. Баретата на главата му беше килната и всеки миг щеше да падне. Тя не отговори, тъй като знаеше, че не трябва да говори с непознати, но не си и тръгна. Загледа се в баретата, която ѝ напомни за снимката в стаята на Умут. Може би непознатият беше революционер. Може би знаеше за брат ѝ и участта му. Пери реши, че ако не му каже истината, той няма да научи коя е, и отвърна:
– Роза.
– За пръв път срещам момиче с името Роза. При това хубавица. Има да страдат по теб, когато пораснеш.
Пери не отговори, ала усети лек трепет – може би заченка на все още неразбудена женска чувственост, която я развълнува въпреки смущението от направения комплимент.
– Виждам, че обичаш котките – добави мъжът.
Гласът му беше плах и неуверен и след време, когато си спомняше за него, Пери го оприличаваше на скрито, пробиващо пътя си в мокрия памук набъбващо бобче, което държеше до прозореца. Също като бобчето, гласът на непознатия беше скрит, променлив, покълващ.
– Видях една котарана на ъгъла с пет новородени котенца – сладки и мънички като мишлета. Очите им са розови.
Пери се престори, че това не я интересува, и даде кюфтето на котката. Мъжът се приближи. Миришеше на тютюн, пот и влажна пръст. Клекна и се изравни по ръст с нея.
– Жалко, че майка им ще ги удави – усмихна се той.
Дъхът на Пери секна. По-надолу, в полето, където се скитаха бездомни кучета и пасяха няколко кози, имаше водоем. Никой не го използваше, защото само при пет сантиметра дъжд се затлачваше с канални нечистотии. Момичето погледна в тази посока, като едва ли не очакваше да зърне умрелите котенца на повърхността на водата.
– Така правят котките – въздъхна непознатият.
– защо? – не се стърпя да попита Пери.
– Не харесват розовите очи на котенцата. – Неговите очи бяха светлокафяви, сближени, кожата под тях – хлътнала, а формата на лицето – ъгловата. – Мислят си, че са родили странни същества, лисичета или нещо такова... И затова ги убиват.
Пери се запита дали лисичетата са с розови очи и какво ли мислят майките им за това. В нейното семейство само тя беше със зелени очи и слава богу, досега никой не бе помислил, че това е необичайно.
Мъжът забеляза учудването ѝ, погали котката по главата и се изправи.
– Ще ида да видя как са котенцата, че те имат нужда от грижи. Искаш ли да дойдеш с мен?
– Кой? Aз ли? – учуди се Пери.
Той стисна устни и се позамисли, сякаш тя желаеше да го придружи.
– Ами да. Само обещай да внимаваш, като ги пипаш, че са много мънички.
– Обещавам.
Някаква жена се развика от прозореца на сина си, че ако тутакси не се прибере за обяд, ще му счупи и двата крака. Мъжът като че ли се притесни, огледа се и каза заговорнически:
– Никой не трябва да ни види. Aз ще вървя напред, а ти след мен.
– Котенцата наблизо ли са?
– Да, но по-добре да отидем с колата. Тя е ей там, зад ъгъла – махна мъжът с ръка и тръгна, усилвайки ход.
Пери последва непознатия, който се оказа доста куц, но въпреки това вървеше бързо. Обзе я колебание. Това беше първото решение, което взимаше без участието на родителите си, и за първи път изпитваше нещо като чувство за свобода.
Мъжът погледна скришом зад гърба си, отвори вратата на колата, седна на шофьорското място и зачака Пери да седне до него.
Спря я не толкова интуицията, колкото появата на нещо силно осезаемо. Тя потрепери, сякаш докосната от леден вятър, и се зачуди на внезапно падналата мъгла, пелена от наслагващи се сиви пластове, като топовете плат в магазина за текстил. Мъглата я обърка. Къде отиваше и защо отиваше там? Виждаше белезникавия силует на близкото дърво, но отвъд него, включително и мъжа до себе си, не виждаше нищо.
Сред мъглата Пери съзря нещо много странно – бебе с кръгло, открито и доверчиво личице. На едната му буза имаше лилаво петно. От ъгъла на устата му се стичаше някаква течност, сякаш беше повърнало мляко.
– Пери, къде си? – майка ѝ викаше панически от вишневата къща.
Не можеше да ѝ отговори. Сърцето ѝ пулсираше във вдлъбнатинката на шията, а очите ѝ не се откъсваха от бебето в мъглата. Сигурно беше дух Джин... Беше чувала за тези същества от бездимен огън, дошли много преди Адам и Ева да паднат от райската градина и да се озоват на земята. Исторически погледнато, нашият свят им принадлежеше. Хората бяха дошли по-късно, като нашественици. Джиновете живееха в отдалечени райони – снежни планини, тъмни пещери и безплодни пущинаци, но често се появяваха в града и по-точно в смърдящите клозети, мръсните мазета и схлупените, вонящи тавани. Те се разхождаха свободно навсякъде и човек трябваше да внимава. Ако по погрешка настъпеше някой от тях, това със сигурност щеше да завърши зле, вероятно да се парализира. Може би точно това се е случило с нея? Тя не можеше да помръдне.