– Пери! Прибирай се! – крещеше Селма. Бебето в мъглата се сепна, сякаш позна гласа. Сивотата започна да се размива и то също започна да чезне малко по малко, като утринната омара под лъчите на изгряващото слънце.
– Тук съм, мамо! – отвърна Пери и хукна колкото може по-бързо към къщи.
По-късно разпита съседите за котенцата с розови очи. Никой не ги беше виждал.
След години си даде сметка, че за малко не беше станала героиня на поредната лоша новина. Безименна, с изключение на инициалите Н.Н. с черна лента на очите на снимката. Щеше да се нареди до съобщенията за смъртоносното нападение над мафиотски лидер в Истанбул, за сблъсъка на турската армия с кюрдските сепаратисти в град на югоизточната граница и за забраната на книгата "Тропик на Рака" от Хенри Милър. Всички хора щяха да прочетат за отвличането ѝ, да клатят глави, да цъкат и да чукат на дърво – благодарни, че не се е случило на тяхното дете.
Пери нарече спасителя си "бебето в мъглата", тъй като не можа, а и не пожела да разбере откъде се беше взело. Видението продължи да се появява в най-неочаквани моменти и не само когато беше в беда. Вкъщи или навън, сутрин или нощем, мъглата се спускаше и я заобикаляше, сякаш държеше тя да осъзнае – веднъж и завинаги – колко самотна е всъщност.
Когато беше на деветнайсет и замина да следва в Оксфорд, тя взе тайната в куфара си. Месото и млечните продукти от неевропейските страни бяха забранени за внос, но никъде не пишеше, че това се отнася и за детските страхове и травми.
Ходжата
Истанбул, 80-те години
След седмица Пери се осмели и разказа на баща си за видението. Той я изслуша със сгъната кръстословица в скута.
– Значи виждаш разни неща?
– Не неща, баба. А едно нещо. Бебе.
– И къде е то?
– Ами... носи се във въздуха – изчерви се тя.
Баща ѝ помълча, помълча, пък каза:
– Ти си моята умна дъщеря. Искаш ли да заприличаш на майка си, кажи? Ако искаш, продължавай все така, пълни си главата с глупости. Очаквах повече от теб.
Сърцето ѝ се сви. Решена никога да не разочарова баща си, тя отстъпи. Не беше толкова трудно. В крайна сметка не беше докоснала видението и макар да беше видяла бебето, а след време вече го и чуваше, тя не биваше да се осланя на сетивата си. Баща ѝ беше категоричен, че бебето в мъглата не съществува. Пери стигна до заключението, че всичко е в главата ѝ, но защо ли е там, защо...
– Цивилизованият свят, Периджим, не е изграден с необоснована вяра, а благодарение на науката, разума и технологията. Ти и аз принадлежим на този свят.
– Знам, баба.
– Тогава забрави за видението и никога не го споменавай пред майка ти.
Въпреки това беше неизбежно. Ако физиката на баща ѝ имаше своите универсални закони, същото се отнасяше и за човешката психика. В мига, в който кажеш на някого да не отваря четирийсетата врата или да не наднича в шкаф, вратата се открехва и шкафът зейва. Пери наистина спази обещанието си колкото може по-дълго, но щом зърна бебето за втори път, веднага изтича при майка си.
– Защо ми казваш чак сега? – разтревожи се Селма.
– Казах на татко – преглътна с усилие Пери.
– Какво ли пък разбира баща ти! Това нещо ми прилича на джин. Някои са добри, но други са истинско проклятие. Коранът ни предупреждава да внимаваме с тях. Правят какво ли не, за да откраднат някой човек – и най-вече някое момиче. Жените са предпочитаните им жертви.
Селма прибра кичур коса зад ухото на дъщеря си. Този най-обикновен жест на обич разтопи сърцето на детето.
– Какво да правя, мамо?
– Първо, винаги ми казвай истината. Аллах вижда лъжите. А родителите са очите на Аллах. И второ, ще трябва да отидем при заклинател.
На другата сутрин посетиха ходжата, който беше известен с прогонването на зли демони. Той беше внушителен мъж с малък черен мустак и хрипкав глас. В ръката си държеше броеница от оникс, която бавно прехвърляше. Голямата му глава не беше пропорционална на тялото – сякаш някой я беше боцнал набързо, без много да мисли. Ризата му беше закопчана чак до брадата и вратът му не се виждаше.