В деня на местния пазар Пери се събуди с неприятно чувство в корема. Може би бяха виновни кюфтетата... Трябваше да сменят менюто. В банята забеляза тъмните петна по бельото си и веднага разбра, че е кръв. Майка ѝ я беше предупредила, че когато това се случи, ще трябва да внимава още повече с момчетата. Не давай да те пипат. Дойде и твърде рано. Беше дочула как по-големите момичета в училище се оплакват: "Леля ми е пак тук!" В такива дни се случваше да помолят приятелките си да огледат полите им: "Виж как съм отзад". В нейния клас имаше само едно момиче, което казваше, че му е дошло, но всички знаеха, че лъже. Пери беше първата между съученичките си. Последната година порасна бързо и колкото и да искаше, не можеше да скрие промените в тялото си. Всички ѝ казваха, че е красива, и макар да нямаше причина да се съмнява, тя мислеше за себе си другояче. Искаше да има черна като нощта коса, а не пепеляво светлокафеникава, не харесваше новонапъпилите си форми и предпочиташе да е несмутително плоскогръда. По-добре щеше да е, ако беше третият син на Налбантоглу. Ако беше момче, животът ѝ сигурно щеше да е по-лесен.
Наряза чист чаршаф на ивици. Щеше да ги пере, суши и използва отново – така правеха много жени и Селма нямаше да разбере поне до четиринайсетата ѝ година, възрастта, която ѝ се струваше подходяща за пръв цикъл. Господ беше направил грешка в божествените си сметки. И тя трябваше да я поправи.
Майка ѝ се върна след две седмици. Отслабнала и със загоряло от слънцето лице. Тръшна се на дивана и започна да разказва за Мека. Думите ѝ галопираха така, както биха препускали порцелановите ѝ кончета на рафта.
– Миналата година навалицата смачкала и убила повече от хиляда поклонници в тунел. Сега бяха взели мерки. Но болестите не можеш да спреш. Разболях се много и мислех, че ще умра.
– Радвам се, че не си умряла. Добре че се върна – каза Менсур.
– Благодаря на Аллах – въздъхна Селма. – Ако бях умряла, щяха да ме погребат в Медина, близо до Пророка, мир на душата му.
– Гробищата в Истанбул са с по-хубав изглед – пошегува се Менсур. – А и въздухът е хубав, морски. В Медина щеше да наториш палма с фурми. В Истанбул може да подхраниш я мастиково дърво, я липа, я клен... И най-хубаво – някой жасмин! Ще ухаеш на парфюм.
Думите на съпруга ѝ я жегнаха като парещи въглени. Пери се разтревожи, че двамата отново ще сплетат рога, и смени темата.
– Носиш ли ни подаръци, мамо?
– Донесох ви цялата Мека!
Лицата на Менсур и Пери грейнаха по детска. Започнаха да разопаковат пакетите, фурми, мед, мисвак, одеколони, килимчета за молитва, мускус, броеници, шалове и замам в малки бутилчици. Менсур разклати една и попита:
– Как така си сигурна, че това е светена вода? Може да са ти продали най-обикновена вода.
Селма отвори бутилчицата и я гаврътна на една глътка.
– Чист замзам! За разлика от мръсния ти ум!
– Добре, добре – сви рамене той.
Пери посочи една кутия.
– Мамо, а това какво е?
В кутията имаше бронзов стенен часовник – петдесет на четирийсет сантиметра, с махало и минарета от двете страни. Можел да се програмира да бие в часовете за молитва в хиляда града по света. Селма го окачи на стената в хола, която беше в посоката кибла и срещу портрета на Ататюрк.
– Не позволявам да има джамия под моя покрив – заяви Менсур.
– А аз трябва да деля покрив с безбожник, така ли?! – не се даваше Селма
– Да знаеш, че половината ми грехове са и твои. Ако не беше домъкнала това нещо, аз не бих богохулствал. Махни го!
– Няма! Избрах го, платих го и го носих през целия път от светата земя. За малко да умра там. Вече съм хаджийка, имай малко уважение!
Пери чу за пръв път майка си да крещи на съпруга си. Реакцията ѝ беше като взрив – Селма беше жена, чийто протест се изразяваше или в стоическо мълчание, или в ядовити, но едва чути, предъвкани думи. Макар без звук, часовникът остана на стената. Но това не удовлетвори нито едната, нито другата страна.
Менсур беше намусен чак до вечерта, когато спря токът. Той се настани на масата между Ататюрк и молитвения часовник и си наля ракъ. На светлината на свещта лицето му беше призрачно бледо. Каза, че не му е добре, сложи ръка на сърцето си, сякаш да поздрави невидимо същество, наклони глава и му прилоша.