Беше получил сърдечен удар.
В този миг нощта стана още по-тъмна. Баща ѝ се свлече като картонен манекен, удари челото си в масата, вдигнаха го и го занесоха на дивана, дойде линейка, сложиха го на носилка и го закараха в спешното и в операционната сред безброй бибипкащи машини. През цялото време Пери се питаше дали това не е божие наказание. Такъв въпрос не се задава на глас и тя го премълча. Помисли си дали да не попита плачещата си майка, но отговорът я плашеше. Така ли действаше Аллах? Първо разрешава да богохулстваш и да се шегуваш без мярка, после те изчаква да си платиш, като сториш грях, и те наказва с гнева си. Това не беше ли един вид отмъщение?
Имаше още нещо, което не ѝ даваше мира. Дълбоко в себе си Пери вярваше, че поради някакви неведоми, свързани помежду си причини сърдечният удар на баща ѝ е следствие на нейния цикъл. Защо ѝ дойде толкова рано, докато майка ѝ отсъстваше? Не беше редно да се превръща, в жената вкъщи. Не беше и редно, защото, както си мислеше, колкото по-бързо растеше, толкова по-скоро баща ѝ можеше да умре.
Пери и Селма седяха на изтъркан диван в чакалнята на болницата. През прозореца се промъкваше сноп лунни лъчи, които тънеха в натрапчивия блясък на неоновите лампи. Телевизорът беше пуснат без звук и някаква жена в червена рокля с пайети въртеше колелото на късмета. За голямо нейно съжаление то спря на "банкрут". Портиерът, едър мъж с рунтав мустак и единственият, който гледаше предаването, се засмя доволно.
– Ще отида да се помоля – каза Селма.
– Може ли да дойда с теб? – попита Пери. Селма се вгледа в дъщеря си, почти надявайки се да чуе този въпрос:
– Ще е добре, ако се помолиш. Аллах чува молитвите на децата.
Както се очакваше от добра дъщеря, Пери кимна и тръгна с майка си. С изключение на няколко наизустени за училище молитви, тя беше вярна на желанието си да е на страната на баща си по всички религиозни въпроси и никога не беше казвала Аалах. За разлика от жена си, Менсур се молеше набързо и без каквато и да е церемониалност. Рядко споменаваше думата "Аллах" и предпочиташе по-светското "Танръ". Но тази нощ Пери щеше да постъпи като майка си. Беше готова дори да измени на баща си, само и само да го спаси. В тоалетната измиха устите, лицата, ръцете и краката си. Водата беше студена, но Пери не се оплака, защото това беше задължителен увод към общуването с Бога. В болничното крило нямаше стая за молитви и те се усамотиха в ъгъла на чакалнята, встрани от телевизора и жената с червената рокля с пайети, която се бореше да спечели.
Нямаха молитвени килимчета и постлаха жилетките си. Пери повтаряше като закъсняло ехо всичко, което казваше майка ѝ. Селма кръстосваше ръце на гърдите си и Пери също; Селма се навеждаше, изправяше и опираше чело в пода, Пери я следваше. Само че устните на Селма се мърдаха, а на Пери бяха стиснати. По едно време ѝ мина през ума, че на Бог това едва ли ще му хареса. Мълчаливата молитва е като празно писмо, плик без нищо вътре в него. Никой, дори Създателят, не би искал да получи такова писмо, затова след известен размисъл Пери реши да каже нещо.
Скъпи Аллах,
Мама казва, че ме наблюдаваш непрекъснато, което е
хубаво, и Ти благодаря, но това малко ме плаши, защото
понякога искам да съм сама. Мама казва, че чуваш всичко
– дори когато разговарям със себе си. Дори мислите в
главата ми. Казва, че виждаш всичко. А виждаш ли
бебето в мъглата? Него го виждам само аз, но сигурно и
Ти.
Както и да е, мислех си, нашите очи са малки и спускаме
клепачите си само за секунда. Твоите очи трябва да са
огромни и вероятно Ти отнема цял час, за да ги
затвориш, и може би тогава не виждаш баща ми –
когато се ядосам на някого, татко ми казва: "Не си малка,
значи можеш да прощаваш". Ако си ядосан на татко,
моля Те, да му простиш и да му помогнеш да оздравее.
Той е добър човек. И отсега нататък, моля Те, можеш ли
да притваряш очи, когато татко съгреши?
Обещавам да започна отново да се моля. Ще се моля всяка
вечер до края на живота си.
Амин.
Пери се разположи на жилетката си, видя как майка ѝ завъртя глава надясно и наляво, потри лице с ръце и молитвата приключи. Пери беше повторила всичко след нея и беше запечатала завинаги поверителното послание.
На другата сутрин Менсур седеше в леглото и се шегуваше с посетителите си. След няколко дни го изписаха с голяма сметка и пейсмейкър в сърцето. Посъветваха го да спре да пие и да избягва стреса – сякаш стресът беше противен роднина, когото можеш да не каниш на вечеря. Във всеки случай Менсур не искаше да чува лекарските съвети и заяви, че след като е танцувал с ангела на смъртта Азраел, вече нищо не може да го уплаши.