Тези думи също намериха място в сънищата на Пери и тя си представяше призрачния образ на баща си, който танцуваше шантава джига със собствения си скелет.
Стихотворението
Истанбул, 2016 г.
Пери стоеше в тоалетната на крайбрежния палат и не откъсваше очи от голямото огледало с красива рамка. Привидното спокойствие, което си беше наложила в присъствието на дъщеря си, бе изместено от тревожност. Самотните риби в аквариума ѝ приличаха на анимационни герои, изоставени на необитаем остров, които обаче не мислеха за бягство. А тя дали можеше да избяга? Всекидневните навици се променят, личностите също, лоялността замира, приятелства се развалят, появяват се зависимости от какво ли не... Но най-трудно от всичко е да промениш привързаността си към някое място.
От хола се разнесе смях. Домакинът разказваше виц и гласът му гърмеше. Пери изпусна последното изречение, но по реакцията на гостите, вицът беше пикантен и неприличен.
– Ох, мъже! – полузакачливо и полуукорително рече една от дамите.
Пери стисна устни. Тя не беше от жените, които биха казали на всеослушание, с флиртуващ глас: "Ох, мъже!"
Пери винаги са я интригували хората, без значение мъже или жени, с трудно минало, невидими рани в душите и колебание в очите. Тя беше предана по природа и не щадеше време, за да се сприятелява с тях, предоставяйки им безусловна обич и вярност. Окажеше ли се в компанията на останалите хора, които всъщност бяха мнозинство, интересът ѝ бързо преминаваше в отегчение. А когато беше отегчена, единственото, което искаше, е да избяга – да се освободи от присъствието на човека, от разговора, от момента. Имаше чувството, че отегчението ще ѝ бъде компаньон тази вечер, и за да уравновеси нещата, си обеща да открие свои малки забавления, с които да се разведрява.
Бързо наплиска лицето си. Имаше нужда от малко грим, но кутията със сенки и смачканото червило останаха да се търкалят на уличката. Разреса косата си с пръсти и се погледна още веднъж. Лицето в огледалото беше бледо и неспокойно, сякаш беше пропуснала нещо, без да го осъзнава. Отвори вратата. За нейна изненада дъщеря ѝ беше на прага.
– Татко се чуди къде си.
– Трябваше да се измия. Ти каза ли му нещо?
Пери долови пламъче на обич в очите на Дениз, но само след миг то бе изместено от безразличие.
– Не.
– Благодаря, миличко. Да вървим.
– Чакай, забрави си това – Дениз държеше нещо в протегнатата си ръка.
Полароидната снимка. Беше я търсила навсякъде в забутаната уличка. Явно Дениз първа я е зърнала и прибрала в джоба си.
– защо не си ми я показвала досега? – настоятелно попита дъщеря ѝ.
Снимката с професора и трите студентки... Щастливи, изпълнени с надежда и готови да променят света, в блажено неведение за изненадите на утрешния ден. Пери помнеше деня, в който се бяха снимала Най-студената зима в Оксфорд от десетилетия. Спомняше си я много добре. Утрините бяха смразяващо студени, тръбите – замръзнали, улиците – в камари от изринат сняг, а тя... обзета от опияняващия еликсир на любовта. По-жива от всякога.
– Кои са тези хора, мамо?
Съвсем спокойно, дори съмнително спокойно, тя отвърна:
– Просто една стара снимка.
– И затова ли я носиш в портфейла си? До снимките на децата си? – усъмни се Дениз и настоя с нескрито любопитство в гласа: – Кои са, кажи!
Пери посочи момичето със завит на тюрбан цикламен шал и плътно очертани, чак до веждите пъстри очи.
– Това е Мона. Американка от египетски произход.
Дениз се вгледа в снимката, а майка ѝ посочи другото момиче, което изпъкваше с буйната си черна коса, силен грим и кожени ботуши с висок ток.
– А това е Ширин. От Иран. Семейството ѝ се беше местило къде ли не и тя твърдеше, че не е привързана към никоя страна.
– Как се запознахте?
Пери замълча за миг, преди да отговори.
– Следвахме заедно. Живеехме в една къща и учехме в един и същи колеж. Имахме и общ курс, макар не по едно и също време...
– За какво?
– За... Бог – усмихна се Пери и спомените нахлуха в главата ѝ.
– Гледай ти – рече Дениз, което означаваше, че не ѝ беше интересно.