Тя потупа с пръст високия мъж в средата. Тъмнорусата му коса беше дълга, разрошена и на вълни, чертите на лицето – мъжествени, а изражението – сериозно, но не и спокойно.
– А този кой е?
Пери усети тръпка на смущение, която беше почти незабележима, и отговори:
– Професорът ни.
– Сериозно? Прилича на студент бунтар.
– Беше професор бунтар.
– Има ли такива? Как се казваше?
– Азър.
– Странно име. И къде сте тук?
– В Оксфорд, Англия.
– Моля? Защо не си ми казвала, че си била в Оксфорд? – Дениз произнесе последната дума с подчертано оживление.
Пери се зачуди какво да ѝ отговори. Тя наистина не знаеше защо никога и с никого, включително и с децата си, не беше говорила за това. Подозираше защо, но точно сега не беше нито времето, нито мястото да разкрива причината.
– Бях за малко. Не завърших...
– Как влезе?
Дениз беше впечатлена, но Пери долови в гласа ѝ нотки на завист и негодувание. Дъщеря ѝ вече се притесняваше за изпитите в университета, макар да имаше още няколко години до тях. Образователната система насърчаваше младите да се съревновават и за ученици като Пери това беше нормално, но за свободомислещия дух на Дениз беше истинско наказание.
– Може да не вярваш, но през всички години в училище получавах само най-високите оценки. Татко искаше да следвам в най-добрия университет... в Европа. Помогна ми с попълването на формулярите и ме приеха.
– Кой, дядо?! – на Дениз и беше трудно да повярва, че треперещият старец, когото си спомняше, е бил такъв упорит радетел на науката
– Да, дядо ти – усмихна се майка ѝ. – Той се гордееше с мен.
Момичето се досети, че родителите на майка ѝ не споделяха едно мнение, и за да се увери, каза:
– А баба не, така ли?
– Баба ти се страхуваше, че ще се загубя в чуждата страна. За пръв път напусках дома си. Това е тежко за една майка.
Пери въздъхна, учудена от съжалението, което изпита към Селма.
Дениз се замисли и попита:
– Кога беше това?
– Около 9/11, ако знаеш какво е 9/11.
– Знам – отвърна Дениз. В очите ѝ тутакси проблесна пламъче от току-що направеното откритие и тя добави: – Значи си била там, преди да срещнеш татко! Спираш да учиш в Оксфорд, връщаш се в Истанбул, омъжваш се, отказваш се от ученето, раждаш три деца едно след друго и ставаш домакиня. Колко оригинално! Браво!
– Не съм искала да бъда оригинална.
Дъщеря ѝ прехапа долната си устна и продължи с въпросите:
– А защо напусна Оксфорд?
Пери не беше готова с отговор. Истината болеше.
– Беше ми много трудно. Лекциите, изпитите...
Дениз изгледа майка си с неприкрито съмнение. За пръв път ѝ мина през ума, че жената, която я е родила, която виждаше всеки ден и очакваше да откликва на всяка нейна нужда и каприз, може да е била друг човек преди раждането на децата си. Мисълта я разтревожи. Допреди малко майка ѝ беше terra cognita, с уютни долини, спокойни езера и ветровити планини, които познаваше. Излизаше, че част от този континент не беше на картата, и това не ѝ хареса.
– Може ли най-сетне да си взема снимката? – попита Пери.
– Един момент.
Миглите на Дениз уловиха светлината от лампата на тавана, тя приближи снимката до носа си и се вгледа още веднъж Очите ѝ почти се кръстосаха, сякаш търсеше да открие таен код. Обърна снимката и видя посвещението отзад, написано със стилен почерк и старание за четливост: От Ширин за Пери със сестрински чувства. Помни, мишле: "Aз не мога вече да се нарека мъж, жена, ангел и дори чиста душа".
– Кое е това мишле? – засмя се Дениз.
– Така ме наричаше Ширин.
– Това е последното име, с което бих те назовала.
– Вероятно съм се променила. Хайде, чакат ни.
Дениз беше все така озадачена.
– Какво означава "Не мога вече да се нарека мъж, жена, ангел..."? Вижда ми се безсмислено.
– Това е част от стихотворение. Върни ми снимката, миличко.
От хола се дочуваха окуражителни викове и ръкопляскане. Вероятно се шегуваха с някого или го насърчаваха да направи нещо. Възклицанията заинтригуваха Дениз и след миг колебание тя върна снимката на майка си и се върна в хола.
Сама в коридора, Пери държеше снимката с две ръце и усещаше топлината ѝ, сякаш беше жива. Не е за вярване, но моментите си отиваха, сърцата закоравяваха, телата остаряваха, обещанията загиваха и дори най-непримиримите убеждения излиняваха, а тази снимка, това двуизмерно отражение на действителността и на една лъжа беше останало непроменено и завинаги истинско.
Пери прибра полароидния спомен в чантата, като избягваше да поглежда хората на снимката, да се обръща към миналото и да се поддава на осъдителното мнение на младата Пери към жената, в която се беше превърнала. Изправи гръб, готова за срещата с гостите, повечето от които всъщност бяха просто непознати, и влезе бавно вътре.