Споразумението
Истанбул, 90-те години
Докато беше в гимназията, Пери минаваше през периоди на упование във вярата и периоди на съмнение. Баща ѝ не подозираше, но тя спазваше споразумението с Бог. Всяка вечер преди сън се молеше с внимателно подбрани, ревностни думи. Стараеше се от все сърце. Ако в името на обичта съумееше да потисне неверието си и успееше да бъде дълбоко религиозна – като запалените проповедници, които привличаха последователи под небето на Истанбул, Аллах щеше да е по-благосклонен към семейството ѝ и не толкова строг към баща ѝ. Доста ирационално споразумение, но не са ли всички споразумения с Всевишния такива?
Проблемът с молитвите беше, че трябва да са искрени, неизменни, изречени с уверен глас от начало до край. За съжаление, когато общуваше с Бог, в главата на Пери се настаняваше многолюдна група оратори – някои слушаха, други подхвърляха остроумни реплики, трети възразяваха. По-лошо беше нашествието на нежелани мисли за смъртта, мрака, насилието, геноцида и най-вече секса. Затваряше и отваряше очи, като се мъчеше да заличи преплетените голи тела във въображението си. Ужасена от невъзможността да контролира ума си и притеснена от омърсяващото им присъствие в молитвите, Пери започваше да се моли отначало и бързаше да приключи, преди нечестивите мисли да нахлуят в главата ѝ. Молитвеният ритуал започваше с нещо като скриване на боклуците и безпорядъка в килера, преди Бог да влезе в дома на ума ѝ. Стараеше се да се представи възможно най-добре, но осъзнаваше колко много е скрила от Неговия поглед.
Пери реши, че вместо да се моли сама у дома, ще е по-добре да го прави сред повече хора, за да потисне гласовете в главата си. С няколко близки приятелки свикнаха да посещават местните джамии. Възхищаваше се на ярката светлина от високите арки на прозорците, на полилеите, на калиграфията и на архитектурата на Синан.
Беше ѝ неприятно, че мястото на жените е или отзад, или зад завесите на балкона, но винаги в някой сбутан и далечен ъгъл. Веднъж, в един от кварталите, един мъж на средна възраст ги последва в джамията и после в двора.
– Момичетата трябва да се молят вкъщи – каза той и очите му обходиха очертанията на гърдите им.
– Това е домът на Аллах. Той е за всички – отвърна Пери.
Мъжът пристъпи крачка напред и изпъчи гърди, сякаш да напомни и предупреди, че помежду им има граница.
– Тази джамия не е достатъчно голяма. Дори мъжете се молят отвън. Тук няма място за ученички.
– Значи джамията принадлежи на мъжете, така ли? – не се предаваше Пери.
Той се изсмя, учуден, че момичето се беше усъмнило в този факт. Имамът мина край тях и макар да ги чу, за голямо нейно разочарование не ги защити.
Един ден в Юскудар, докато се молеха в заделената на балкона женска част, Пери дръпна завесите, за да виждат красотата на джамията. Възрастна жена, цялата в черно, веднага се пресегна и мърморейки през стиснати зъби, отново ги пусна. Не само мъжете искаха жените да са вън от полезрението им. Някои жени желаеха същото.
Пери наистина се стараеше, но между нея и изписаното вероизповедание на розовата ѝ лична карта зееше пропаст. На кого въобще му беше хрумнало тази информация да присъства на картата? Кой решаваше дали новороденото бебе е мюсюлманин, християнин, или евреин? Във всеки случай – не и бебето.
Ако имаше право сама да попълни квадратчето за религия, би написала: "Неопределена". Ако майка ѝ отидеше в рая, а баща ѝ в ада, нейното място щеше да е някъде по средата, може би в чистилището.
Въздържаше се да обсъжда терзанията си с онези, които бяха много набожни, защото веднъж усетили колебанието ѝ между съмнението и вярата, те се амбицираха да я приобщят към себе си. Неколцината атеисти, които познаваше, не бяха по-различни. Без значение дали е заради религията, или в името на науката, най-голямото задоволство на егото се изразява в успешното привличане на хората на твоя страна. Пери не желаеше. Защо никой не разбираше, че тя не желае решението ѝ да бъде направлявано от нечия чужда вяра и разбирания? Тя просто искаше да е в непрекъснато движение. Останеше ли при едните или при другите, щеше да се превърне в друг човек и това щеше да бъде краят ѝ.
Ето защо написа в господодневника: "За мен няма състояние на покой. Може би искам твърде много неща наведнъж и нито едно достатъчно силно".