100 В деня, в който завърши гимназия, тя и баща ѝ си приготвиха закуска. Нарязаха домати, накълцаха магданоз, разбиха яйца и направиха толкова лют менемен, че езиците им станаха на решето. Сготвиха заедно, един до друг, като си помагаха и се забавляваха. Пери забеляза с облекчение, че докато режеше лука, ръцете на баща ѝ трепереха по-малко от преди. Само че се беше изпотил и цялото му чело беше мокро. Ако беше сам, сигурно щеше да си е налял една чаша.
След закуска отидоха с колата до агенцията, в която се подаваха молби за следване в чужбина. Вече бяха ходили няколко пъти в задушния, мрачен офис, където ентусиазирани тийнейджъри стояха на опашка и не можеха да откъснат очи от радостните лица в брошурите на западните университети. Студентите на лъскавите снимки бяха от цял свят, едва ли не от всички страни на Обединените нации, и до един изглеждаха щастливи.
По пътя спряха на светофара до една османска джамия, която беше известна с това, че е построена в морето. Гларусите бяха накацали около купола и приличаха на перлен гердан.
– Баба, как така никога не си бил набожен? – попита Пери, загледана в джамията.
– Наслушах се на твърде много лъжливи проповеди и видях твърде много фалшиви гурута.
– А Бог? Вярваш ли все още, че го има?
– Разбира се, че вярвам – отвърна Менсур не особено убедително. – Но това не означава, че разбирам делата му.
В двора на джамията мъж и жена – европейци, правеха снимки. Жената беше покрила главата си с един от дългите шалове, които даваха на входа. Изглежда, някой я беше предупредил, че полата ѝ е твърде къса, и тя беше вързала още един шал на кръста си. Мъжът беше с шорти и сандали, но това, изглежда, не смущаваше никого.
Менсур ги посочи и каза:
– Ако бях жена, щях да критикувам религията два пъти повече.
– защо? – попита Пери, макар да се досещаше за отговора.
– Ами защото Господ е мъж... Така ни карат да вярваме... всичките тези благочестиви проповедници.
От спрялата до тях кола гърмеше "Сантана": "Спрете кражбите, спрете стрелбите... богатите богатеят, а бедните беднеят..."
– Да ти кажа, душичката ми – продължи Менсур, – аз харесвам традициите на бекташи, мавлави или малами суфите заради хуманизма и чувството им за хумор. Риндите не са били сковани от принципи, били са толерантни и без каквито и да е предразсъдъци, но някой да ги помни? Тази древна философия е изчезнала както в тази страна, така и в целия мюсюлмански свят. Потисната, заглушена, заличена. И защо? В името на религията те убиват Бог. Заради дисциплината и властта забравят любовта.
Светофарът светна зелено. Секунди преди това колите вече бибипкаха. Менсур натисна педала и промърмори:
– Идиоти такива, да се чудиш как са изтърпели толкова време в утробите на майките си!
– Баба, религията не ти ли дава чувство за сигурност? Все едно си със защитна ръкавица...
– Може би да, но аз нямам нужда от допълнителна защита. Пипам огъня и се изгарям. Държа лед и зъзна. Светът не е такъв, какъвто е. Всички ще умрем. Какъв е смисълът на сигурността сред хората? Раждаме се сами и умираме сами!
Пери се накани да попита нещо, но баща ѝ продължи:
– Когато беше малка, искаше да знаеш дали се страхувам от ада.
– И ти каза, че ще прокопаеш тунел, за да се измъкнеш.
Менсур се усмихна.
– А знаеш ли защо не си падам по рая?
– Не.
– Гледам хората, които ще отидат там, които се молят, постят и правят всичко така, както трябва. Много от тях не го правят искрено. Ако тези хора отидат в рая, аз искам ли да бъда с тях? Не. По-скоро ще се пека на спокойствие в ада. Може да е горещо, но поне няма лицемерие.
– О, баба, надявам се да не говориш така пред хората. Ще си докараш неприятности.
– Не се тревожи, аз се отпускам само пред теб. Или след няколко питиета, но фанатиците нямат място до моята чаша с ракъ, така че съм спокоен.
След малко стигнаха до двореца "Долмабахче" с часовниковата кула и красивите арки.
– Знаеш ли историята за рибата тук? – попита Менсур и заразказва за времето на султан Mypaд IV.
Седял си султанът в една бурна вечер и четял "Стрелите на съдбата", сборник от сатирически стихове на великия поет Нефи. Не щеш ли върху един от кестените в градината паднал гръм. Това било лоша поличба. Султанът се разгневил и не само хвърлил книгата в морето, а и написал писмо, с което давал право на враговете на Нефи да го накажат както намерят за добре. След няколко дни поетът бил удушен с примка и хвърлен в същите води, в които потънала поезията му.