– Ето ти пример за отровния коктейл от невежество и власт. Светът е пострадал много повече от ръцете на религиозните маниаци, отколкото от такива като мен, каквито и да ни наречеш!
Пери се загледа в сребристите гребени на блещукащите на следобедното слънце вълни. Надяваше се да зърне браздите на рибите, които диплеха повърхността им. Замисли се за съдбата на поета и си каза, че никога няма да забрави тази история. Тя се вживяваше в чуждата мъка така, сякаш беше нейна. Окачваше я на врата си като герданите от борови иглички, които си правеше като дете. Те я бодяха и дращеха, но тя не ги сваляше, докато не изсъхнеха и не станеха на прах.
Менсур проследи погледа ѝ.
– затова рибите в тази част на Босфора са черни. Погълнали са много мастило. Горкичките те, търсят ли, търсят думи от стихотворения и плът от поети... А то е едно и също, ако се замислиш.
Пери обичаше историите на баща си. Беше израсла с тях. Но меланхолията, с която бяха пропити, се впиваше в душата ѝ като треска под кожата, срастваше се и ставаше част от нея. Понякога ѝ се струваше, че има трески навсякъде по себе си, във всяко кътче на ума си.
– Ама защо изобщо говорим за тези неща? – попита Менсур с оживление. – Не се ли радваш, че ще учиш в Оксфорд?
Бяха подали молби в няколко университета в Европа, Щатите и Канада. Имената бяха толкова сложни, че не можеха да ги произнесат. Менсур обаче си знаеше едно – Оксфорд, та Оксфорд.
– Още не е сигурно, че ще замина да уча там...
– Ще заминеш! Издържа изпитите и интервюто, имаш и предложение.
– Баба, как ще си го позволим? – промълви Пери.
– Не се тревожи. Погрижил съм се за всичко.
Той щеше да продаде колата и единствената семейна инвестиция – нивата до Егейско море, на която се канеше да засади маслинови дръвчета. На Пери ѝ беше съвестно, че баща ѝ се отказва от мечтите си заради нея. И въпреки това, когато погледите им се срещнеха, в тях се четеше взаимно разбирателство. Тя не говореше за Англия, но истината беше, че няма търпение да замине.
– Баба, ами мама какво ще каже? Говори ли с нея?
– Още не. Ще му дойде времето и за това. Сигурен съм, че ще бъде много доволна – та дъщеря ѝ ще учи в най-добрия университет в света! Сигурен съм, че ще се зарадва!
Пери кимна, макар да знаеше, че баща ѝ лъже. Двамата щяха да мълчат и да съобщят на Селма в последния момент.
Тайната вечеря
Истанбул, 2016 г.
Пери влезе в огромната трапезария. Гостите седяха на масата, увлечени в разговори. Аднан говореше с техен общ приятел, изпълнителен директор на голяма инвестиционна банка. По израженията им личеше, че говорят или за политика, или за футбол – двете теми, по които мъжете изразяват открито мнението си. В двата края на масата седяха домакините – той разказваше някаква смешна случка от почивката им със самочувствието на човек, който е свикнал да го слушат, а жена му кимаше с безразличие. Пери се приближи, очаквайки всеки миг погледите да се обърнат към нея. За секунда се изкуши да се измъкне на пръсти до дъбовата врата и да си тръгне.
– Ела, мила, не стой там – провикна се домакинята.
Пери се насили да се усмихне и седна на запазения за нея стол. Докато беше в тоалетната, повечето, ако не всички, бяха разбрали за неприятната случка. Гостите я гледаха със съчувствие и любопитство и чакаха подробности.
– Как си, добре ли си? – попита една от дамите, която ръководеше фирма за връзки с обществеността. Косата ѝ беше в стил натруфен помпадур, а огромният фуркет с изкуствени камъни приличаше на шиш за кебап и ѝ придаваше опасен вид. – Разтревожихме се за теб.
– Какво е станало, скъпа? – попита изпълнителният директор.
Пери погледна съпруга си и забеляза притеснението в неизменно грижовния му поглед. Пред него имаше вече празна чиния и чаша вода. Той не пиеше – по здравословни и религиозни причини. Аднан беше набожен.
– Нищо, което си заслужава да бъде разказано на такава прекрасна маса – обърна се Пери към директора. – Много по-интересно ми е за какво разговаряхте толкова оживено.
– Обсъждаме подкупите и корупцията във Висшата лига. Някои отбори клонят към загуби. Питам се дали не им е платено за това... – директорът погледна недвусмислено към домакина.
– Глупости – отрече той. – Приятелю мой, ако си решил да отстраниш отбора ми, уверявам те, че ще се борим на живот и смърт, но ще спечелим.
Пери се облегна на стола, доволна, че смени темата поне за малко.
Останалите вече бяха приключили със супата; една прислужница поднесе на Пери нейната – бульон от червено цвекло и моркови с парче козе сирене. Някой напълни чашата ѝ, без да я попита. Червено, от Напа Вали. Преди да отпие, тя отправи мълчалив поздрав към покойния си баща.