Пери оглеждаше трапезарията, докато се хранеше бавно. Италиански мебели, английски полилеи, френски завеси, персийски килими, куп орнаменти и възглавници с османски мотиви. Макар да беше по-луксозна от другите богаташки къщи, тази също беше обзаведена в полуориенталски и полуевропейски стил. Картините по стените бяха от вече известни или тепърва изгряващи художници от Близкия изток. Според Пери някои от тях бяха купени или твърде скъпо, или твърде евтино, тъй като, за разлика от политиката, местното изкуство продължаваше да е в състояние на постоянна промяна.
В миналото Пери беше ходила на безброй вечери, на които консервативните мюсюлмани най-спокойно общуваха с либералните невъздържатели и любезно вдигаха наздравици с чаша вода. Религията в тази част на света беше колаж. Ако си пийвал през цялата година, но имаш угризения, разкайваш се в нощта на Кадр, когато греховете на човек се опрощават изцяло, ако искрено се покае за тях. Мнозина постеха по време на Рамазан – хем да възобновят вярата си, хем да отслабнат. Светите хора се сливаха с безбожниците. В такава хибридна култура и най-невярващите се замисляха за джиновете и държаха подръка синьо стъклено око, за да ги пази от злите сили. Междувременно и най-отдадените на религията гледаха новогодишното шоу по телевизията и пляскаха с ръце в ритъма на танцьорките на кючек. Малко от това, малко от онова Muslimus Modemus.
Но през последните години настъпиха големи промени. Започна да преобладава черно-бялото. Намаляха браковете като тези на родителите ѝ, в които единият беше дълбоко религиозен, а другият – не. Обществото се раздели на невидими гета. Истанбул заприлича по-малко на метрополис и повече на градска смесица от отделни общества. Хората бяха или с крайни религиозни, или с крайни светски възгледи. Онези, които бяха стъпили с по един крак в двата лагера и спореха с еднакъв плам както с Всевишния, така и със света, бяха или изчезнали, или тайнствено мълчаливи.
Затова тази вечеря, на която присъстваха представители от противниковите лагери, беше доста необичайна. Заради грандиозността и великолепието ѝ Пери я оприличи на ренесансова картина. Ако беше художник, щеше да я нарече "Тайната вечеря на турската буржоазия". Преброи хората на масата. Разбира се, че бяха тринайсет, включително тя.
– Не ни слуша – отбеляза пиарката.
Пери разбра, че става дума за нея, и се усмихна.
– Съжалявам, не чух за какво говорите.
– Дъщеря ти ни каза, че си учила в Оксфорд.
Веднага потърси с поглед Дениз, но тя вечеряше в другата стая с приятелката си.
– Скъпа, толкова си потайна – обади се домакинята. – защо не си ни казала?
– Може би защото не завърших.
– И какво от това? – намеси се журналистът. – Имаш пълното право да се изфукаш.
– Брат ми все това повтаря: "Когато бях в Оксфорд..." – рече пиарката. – Ти кога си учила там?
– През две хиляди и първа.
– Той също!
Аднан се присъедини към разговора и задълбочи притеснението на Пери, като попита:
– защо не им покажеш снимката, за която спомена Дениз?
Правеше го нарочно, подтикваше я и я предизвикваше пред другите. Беше го заболяло, че все още носи снимката със себе си. Съпругът ѝ знаеше по-голямата част от историята, макар и не всичко. Нали той събра разбитите парченца от нея, след като тя напусна Оксфорд.
– Покажи ни я! – извика въодушевено някой.
Смяната на темата едва ли щеше да проработи този път. Всички настояваха да видят как е изглеждала като студентка и колко се е променила.
Тя извади снимката и я остави на масата. На светлината на свещите можеха да се видят четирите фигури, усмихнати лица от загърбеното минало сред снежния двор пред Бодлеанската библиотека, зад тях ледени висулки се спускаха от корнизите на кулата на входа. Всеки един от гостите хвърляше бърз поглед на снимката и я подаваше нататък с коментар:
– Колко си млада!
– Каква коса само! Трайно къдрене, нали?
Пиарката сложи очилата си и се взря внимателно.
– Чакай... – каза тя и веждите ѝ се повдигнаха. – Tози мъж ми е познат.
Пери изтръпна.
– Ходех при брат ми всяка година. Сигурна съм, че той ми е показвал снимката му... къде беше...
Лицето на Пери застина.
– А, да, спомних си! Беше в някакъв вестник. Мъжът бил известен професор... бил опозорен... изгонили го от Оксфорд. Всички говореха за него. Имаше някакъв скандал – тя погледна Пери и добави: – Не може да не си чувала за случая.