Менсур беше наясно с безпокойството на жена си, но не му обръщаше внимание.
– Гордеем се с теб, Периджим! – обърна се той към дъщеря си.
Казваше ѝ го за втори път и пак я зарадва. Макар и с ограничени възможности, той беше вложил толкова много в образованието ѝ. Пери беше решена в никакъв случай да не го разочарова.
– Да вдигнем наздравица за нашата прекрасна дъщеря и за най-добрия университет в света!
Селма го изгледа и рече:
– Много добре знаеш, че Аллах не ми позволява да го направя.
– Ами добре! Нека аз бъда грешникът. Като умра, ще ми изпратиш пропуск от рая!
– Де да беше толкова просто. Ще трябва сам да си го заслужиш в очите на Аллах.
Менсур прехапа за миг устни. Умните проповеднически забележки на Селма му действаха като изрядно наредени плочки на домино. Не можеше да се сдържи да не бутне една.
– Ти да не си влязла в ума на Аллах? Говориш, сякаш четеш мислите Му! Откъде знаеш какво иска Той?
– защото го е казал в Корана, ако си направиш труда да го прочетеш – отвърна Селма.
– О, може ли поне един ден да не се карате? – помоли Пери и за да смени темата и намали напрежението, добави: – Хубавото е, че много скоро ще си дойда за сватбата.
Хакан щеше да се жени и макар че Умут (който след затвора се беше преместил да живее в град на Средиземно море) беше още ерген, по-малкият брат не спази традицията и отказа да чака реда си. Отначало решиха, че зад нетърпението се крие смущаващо обяснение, издутина, която булката трудно би скрила, но после стана ясно, че единствената причина бе характерът на младоженеца.
Довършиха обяда в мълчание.
Докато чакаха сметката, Селма хвана ръката на Пери и каза:
– Стой настрана от лошите.
– Знам, мамо.
– Образованието е важно, но за едно момиче има нещо много по-важно, нали разбираш? Ако го загубиш, никоя диплома няма да ти го върне. Момчетата нямат какво да загубят. Момичетата трябва да са изключително внимателни.
– Добре – въздъхна Пери и отклони поглед.
Девствеността. Старомодната, споменавана с недомлъвки отживелица не преставаше да присъства в разговорите между майки и дъщери, лели и племеннички. Тема, около която се пристъпваше на пръсти, сякаш беше сомнамбул, когото не бива да закачаш.
– Aз имам вяра на дъщеря си – обади се Менсур, който беше изпил бутилката почти сам и вече говореше леко завалено.
– Aз също. Но не вярвам на другите.
– Говориш глупости. Щом вярваш на нея, какво те интересуват другите?
Селма отново се нацупи.
– Човек, който се напива безпаметно всеки ден, може да нарича глупав единствено себе си.
Родителите ѝ отново кръстосаха шпаги, а нескончаемата битка продължи отново без победител. Пери се загледа през прозореца към сърцето на града, който през следващите три години щеше да стане неин университет, нейно убежище, неин дом. Стомахът ѝ се сви и в главата ѝ нахлуха мрачни мисли. Спомни си за шафрана – не за фалшивия, а за истинския, скъп шафран в малките стъклени тубички на пазара за подправки. Такъв беше и нейният оптимизъм: затворен, ограничен, нетраен.
Картата
Оксфорд, 2000 г.
– Привет! – каза някой зад гърба им, когато стигнаха до фоайето на колежа. Там ги чакаше второкурсничката, която трябваше да ги разведе и да им покаже града и университета.
Те се обърнаха и видяха високо момиче с достолепно излъчване, може би султанка в предишен живот. Полата ѝ беше розова, като любимите сладки на Пери като малка – "целувките" с розова вода. По изправения ѝ гръб падаха черни къдрици. На устните си беше сложила лъскаво, ярко червило, а на бузите имаше руж. Най-силно впечатление правеха очите ѝ – тъмни, раздалечени, с лилава очна линия и светлотюркоазени сенки. Гримът ѝ беше като знаме на нестабилна страна, обявяваща не само независимостта си, а и своята непредсказуемост.
– Добре дошла в Оксфорд – усмихна се тя и протегна ръката си с дълги, лакирани нокти. – Aз съм Ширин. – Името ѝ прозвуча с доста дълги и напевни и-та: Шиириин.
Според общоприетите стандарти тя не можеше да се нарече хубавица – носът ѝ беше гърбав, а брадичката издадена, – но излъчването ѝ беше толкова пленяващо, че я правеше красива. Пери бе очарована от Ширин, усмихна се широко и пристъпи напред.