– Убежденията му са по-скоро светски. Татко е кемалист, ако си чела нещо за Турция. А мама е... – Пери също не можа да довърши изречението.
Съвсем бавно отстрани невидима нишка от ръкава си и я направи на топче с пръстите си. За първи път разговаряше с толкова прям и безцеремонен човек, но кой знае защо не се почувства особено засегната. И все пак смени темата:
– Значи си родена в Техеран?
– Да. Aз съм най-голямото от четири момичета. Горкият баба! Толкова искал момче, ама уви, шейтанът се вмъкнал в леглото му. Баба пушеше като комин и ядеше като птиче. Това ме убива, повтаряше той, но имаше предвид режима в страната, не нас. Накрая намери начин да се измъкнем и заминахме за Швейцария. Мадарджан не искаше да заминава, но заради нас се съгласи. Била ли си в Швейцария?
– Не. Сега за първи път излизам извън Истанбул.
– Швейцария е хубава, дори прекалено хубава страна. Тъне в разтопен карамел. Четири години от живота ми минаха в задрямалия Сион. Веднъж чух в супермаркета едно момиче да се оплаква на баща си, че нямало достатъчно разнообразие от любимите ѝ горски плодове! Невероятно! Светът ври и кипи, Берлинската стена пада, а тя се лигави с някакви плодове! Бях дете и все пак разбираш, че нещо се случва. Обичам, когато падат стени. Животът в Швейцария беше хубав, но твърде скучен за мен. И оттогава не съм се спряла, за да наваксам за изгубеното време.
Пери я слушаше с любопитство и удоволствие.
– След това заминахме за Португалия. На мен ми хареса, но не и на баба. Не спираше да пуши и да се оплаква. След две години, тъкмо когато научих достатъчно португалски – изненада! Приготвяйте се, деца, заминаваме за Англия, кралицата ни чака! А аз бях на четиринайсет! Когато си на четиринайсет, важни са единствено собствените ти драми, а не семейните проблеми. В годината, в която пристигнахме, баба почина. Лекарят каза, че белите му дробове приличали на въглища. Лекар и метафора! За поет ли се мислеше или какво! – Ширин потропа с пръсти по масата и огледа маникюра си. – Англия беше мечтата на баба, не моята, но... ето ме – точно толкова англичанка, колкото типичната английска тарта с меласа, но в същото време и съвсем ненамясто, като сладкиш с плънка от фурми!
– А къде според теб е домът ти?
– Ами... – Ширин пое дъх – Ще ти кажа една велика истина. Домът е там, където е баба ти.
– Това беше хубаво – усмихна се Пери. – И къде е твоята баба?
– На два метра под земята. Умря преди пет години. Тя ме обожаваше. Бях първата ѝ внучка. Съседите казаха, че до последния си дъх се надявала, че ще се върнем. Ето там е домът ми! Погребан с мамани в Техеран. С други думи, аз съм бездомна.
– Съжалявам... – промълви Пери и осъзна, че не знае как да довърши мисълта си. Беше ѝ трудно да общува с екстровертни хора, а Ширин определено беше такава.
– Гробището в Техеран се казва "Красив рай" – всички гробища трябва да носят хубави имена, нали? За какво са му на Аллах Денят на страшния съд, кипящи казани и тънки като косъм, опасни мостове? Умираш, отиваш в рая – и край!
Пери беше както озадачена, така и очарована от думите ѝ. Новата ѝ приятелка беше на нейните години, но като че ли беше живяла два пъти повече и беше видяла много повече свят от цялото ѝ семейство, взето заедно. За пръв път чуваше някой да говори по този начин за отвъдното. Дори баща ѝ, който не криеше неодобрението си към вярата, не беше говорил така за оня свят.
След малко Менсур и Селма се върнаха. Родителите ѝ най-сетне споделяха едно и също мнение за нещо – Ширин. По различни, но еднакво силни причини момичето беше подразнило всеки от тях. И двамата възнамеряваха, макар и поотделно да кажат на дъщеря си да стои далече от англо-иранката. Със сигурност щеше да ѝ повлияе лошо.
След около час и още няколко главозамайващи кръга обиколката приключи пред Оксфорд Юниън. На раздяла Ширин прегърна Пери, сякаш бяха стари приятелки. Парфюмът ѝ беше с ухание на мускус и толкова силен, че на Пери ѝ се зави свят.
Ширин я посъветва да дружи със студенти от други държави или от смесен произход като нея, тъй като англичаните били възпитани и учтиви, но твърде резервирани и предпазливи към чужденците.
– Надявам се често да се виждаме – каза Пери.
Беше искрена. Колкото и да беше смутена от Ширин, тя се възхищаваше от безспирното ѝ бърборене, самоувереност и дързост. Хората винаги копнеят да имат онова, което им липсва.
– О, абсолютно! – отвърна англо-иранката и целуна Селма и Менсур по двете бузи, макар да стояха и да я гледаха като истукани. – забравих да ти кажа, че сме съседки! С общ двор! Стаята ти е до моята и само да вдигаш шум! Турция и Иран – съседки като на картата. Ще станем или добри приятелки, или големи врагове. Ако избухне война... Трета световна! То натам върви. Положението в Близкия изток е толкова прецакано, че шибаната война не ни мърда – ох, извинете за езика!