Селма и Менсур я гледаха слисано, а Ширин се обърна към тях и рече:
– Господин и госпожа... Наубаумътълу, не се тревожете за дъщеря си. Тя е в добри ръце. Aз ще се грижа за нея.
Тишината
Оксфорд, 2000 г.
След като родителите ѝ тръгнаха към гарата, Пери се върна на стълбите към предния двор на своя колеж с болезнено чувство на самота. Олекна ѝ, че повече няма да слуша заяжданията и караниците им, но те поне бяха нещо познато. Обзе я несигурност, сякаш някой е дръпнал килимчето изпод краката ѝ и се налагаше да продължи по неравен път. След гордостта и вълнението от деня я налегна дълбоко безпокойство. Осъзна, че за разлика от очакванията си не е напълно готова за този нов етап в живота. Вятърът духаше силно и беше съвсем различен от соления следобеден бриз в Истанбул. Пое дъх и бавно издиша. Нямаше ги познатите миризми на пържени миди, печени кестени, сусамови гевреци и агнешки дреболии на скара, аромата на див рожков през пролетта и дафинови листа зиме. Като побъркана вещица, която е забравила рецептите на отварите си, Истанбул смесваше какви ли не аромати в един и същи казан, от който лъхаше на гранясала лой, но и на нещо вкусно – хем ти се повдига, хем ти потичат лигите. А оксфордският мирис на смола изглеждаше неизменен и постоянен.
Пери изкачи тъмните дървени стълби към стаята си, извади дрехите от куфарите, закачи ги в гардероба, подреди чекмеджетата, сложи семейните снимки на бюрото и господодневника до леглото си.
Беше донесла някои от любимите си книги на турски и на английски. "Сляпата сова" от Садег Хедаят, "Любовта на една добра жена" от Алис Мънро, "Бели зъби" от Зади Смит, "Часовете" от Майкъл Кънингам, "Богът на дребните неща" от Арундати Рой, "Естествена история на разрушението" от В. Г. Зебалд, "Губещи" от Огуз Атай, "Невидимите градове" от Итало Калвино, "Художник на изменчивия свят" от Казуо Ишигуро.
Единственото гадже, което беше имала, я беше питало защо чете западни автори.
Тя беше в последния клас на гимназията, а той беше три години по-голям и студент по социология. Прикритото обвинение във въпроса я изненада. Всъщност Пери четеше и турска, и западна литература. Харесваше всяка книга, която грабваше въображението и събуждаше любопитството ѝ, независимо от националността на нейния автор. Но приятелят ѝ намираше нейния избор за твърде европейски. Той четеше предимно турски автори. Имаше няколко руски книги и няколко южноамерикански романа, които били некорумпирани, тъй като не били писани през изкривената призма на културния империализъм
– Ти си типична ориенталска интелектуалка – казваше той. – В конфликт с корените си и влюбена в Европа.
Пери така и не разбираше защо на корените се отдава такова голямо значение в сравнение с клоните и листата на дървото. Дърветата имаха многобройни израстъци и разклонения във всички посоки – както под, така и над древната земя. Щом дори корените отказваха да стоят на едно място, как да очакваш невъзможното от хората?
Въпреки това Пери беше влюбена в момчето и изпита чувство на вина. Тя беше по-запалена читателка от него, но едва ли не излезе, че си е губила времето из тесните улици и задни алеи в света на книгите, изкушена от неговите цветове и вкусове. За известно време спря да си купува произведения от западни автори, но това не продължи дълго. Хубавата книга си е хубава книга и авторът няма значение. Пери не разбираше реакционното отношение към четенето. В много части на света хората са това, което казват, което правят и което четат. В Турция, както и във всички други страни с проблеми с идентичността, хората са това, което отричат. И колкото повече говорят за някой автор, толкова по-вероятно е никога да не са чели нещо от него.
Връзката на Пери със студента приключи не толкова заради различията в литературните им вкусове, колкото заради противоречията в интимните отношения. В Близкия изток има един тип момчета, които се обиждат, ако отхвърлиш сексуалните им желания. А ако откликнеш на щенията им, губиш достойнството си. Лошо, ако кажеш "не", лошо, ако кажеш "да". И в двата случая си в губеща позиция.
След като приключи с подреждането на стаята си, Пери отвори прозореца, който изглеждаше много красиво – декоративна оловна решетка и множество малки стъкла. Загледа се в непокътнатата шир на моравите отвъд градината на колежа. Усещане за празнота се носеше във въздуха, размивайки очертанията на всяка видима форма в далечината. Погледът ѝ се спря на сенките на близките дървета и тя потрепери, сякаш дух или джин, съжалил самотата ѝ, я е докоснал леко и нежно. Дали не беше бебето в мъглата? Отдавна не го беше виждала. Може би беше английски дух. Оксфорд изглеждаше като място, където духове, непотиснати и не непременно страшни, можеха спокойно да се разхождат в мрака.