Пери слушаше и мълчеше, макар да беше обзета от смесица от чувства. Как искаше да си е у дома, в леглото, с книга в ръка. Част от нея се чувстваше некомфортно заради това, че не умееше да се наслаждава на вечерта, на вкусната храна и хубавото вино. И че не обича да се забавлява достатъчно, както често ѝ повтаряше дъщеря ѝ. От друга страна обаче, искаше да се напие и да разбие аквариума. Все още помнеше разказа на баща си за мастиленочерните риби, които ръфат стихотворенията и очите на поета.
Ето така се чувстваше Пери тази вечер. Истанбул глозгаше душата ѝ.
Тичане
Оксфорд, 2000 г.
Оксфорд въздействаше на Наспери Налбантоглу по два различни начина. Първият беше кинематографичен. Старите, вътрешни дворове на колежите, спокойните градини, острите кули и назъбените стени, грандиозните трапезарии и великолепните параклиси – всички те внушаваха чувство за красота, искреност и значимост и като че ли всеки детайл беше част от умело изобразена панорама – филмов сюжет, в който Пери, студентка първа година, имаше своята роля. Изпълваше я въодушевление. Очакване да се случи нещо наистина важно.
Сутрини наред се събуждаше ентусиазирана, преливаща от енергия и амбиция, сякаш нямаше нещо, което да не може да постигне. След завършването на университета се надяваше да се занимава с преподавателска дейност или да намери работа в голяма международна организация. Искаше да събере пари и да купи на родителите си голяма къща до морето – на всеки по етаж, за да не се карат. За радост и гордост на баща си, вече виждаше как дипломата ѝ блести в рамка до снимката на Ататюрк в хола. Вечерната наздравица на Менсур щеше да е отправена не само към националния герой, а и към постиженията на дъщеря му.
Но Оксфорд ѝ въздействаше и по друг, коренно противоположен и клаустрофобичен начин. Новостите ѝ идваха твърде много и трябваше да разнищи нещата едно по едно. В такива дни тя се затваряше в себе си, самовглъбена, уплашена от трудните лекции или от общуването с преподавателите, които държаха на строгата официалност като задължителна основа на академичното образование.
Бързо разбра, че не е проява на добър вкус да притежава фланелки и плюшени мечета с името на университета – те бяха само за туристите, но не можа да устои и си купи чаша с надпис Оксфорд. Искаше да я подари на майка си, когато се върне за сватбата. Тя сигурно щеше да я сложи на рафта до кончетата и книгите с молитви.
Една ранна сутрин, луната беше още на небето, Пери наблюдаваше през прозореца едно момиче със слушалки и зачервени бузи, което тичаше в двора. Самата тя беше опитала няколко пъти в Истанбул, въпреки препятствията, които градът ѝ поднасяше по пътя. Тук беше привилегия да не се тревожиш от разбити тротоари, дупки по пътищата, сексуални подмятания и коли, които не спират дори на пешеходна пътека. По-късно същия ден си купи маратонки.
След известно лутане установи идеалния маршрут. Пресичаше при "Магдален Бридж", минаваше покрай "Мертън Фийлдс" и през моравата на "Крайст Чърч". Ако не беше уморена, се връщаше по "Адисън Уок". Заоблените камъни на настилката сякаш я поемаха и носеха и тя имаше чувството, че ще се озове в друг век. Най-трудно беше да влезе в ритъм, но улучеше ли темпото, можеше да тича цял час. След продължителния крос косата лепнеше на тила ѝ, сърцето ѝ препускаше почти до болка и имаше чувството, че е в друго измерение – на прага между света на живите и света на мъртвите. Пери установи, че макар и твърда млада, доста често мисли за смъртта.
Много хора тичаха в Оксфорд – преподаватели, студенти, служители. Веднага проличаваше кой тича за удоволствие и кой по принуда, защото е обещал на лекаря или на партньора си да се заеме с промяна към по-добро. Пери завиждаше на онези, които тичаха редовно, но като цяло беше доволна от себе си – през уикендите или седмицата, стараеше се да не пропуска нито ден. Ако трябваше да учи сутрин, тичаше следобед. Ако беше заета вечер, макар и с усилие ставаше призори. Няколко пъти направи нощен крос, за да прочисти главата си. Нощем беше толкова тихо, че докато прекосяваше центъра на града, не чуваше нищо друго, освен собственото си забързано дишане. Повтаряше си, че желязната дисциплина ще ѝ е от полза не само във физически, а и в емоционален смисъл.