Понякога, когато се засичаше с други тичащи, се питаше за какво ли си мислят. Може би за нищо. Това беше единственото време, в което Пери потушаваше безпокойството и отблъскваше страховете си. Тичаше през ливадите, вдишваше влажния въздух, който редовно донасяше дъжд, и усещаше неизпитвана досега лекота, сякаш Пери, Наспери, Роза никога не е трупала тревоги, както колекционерите събират лъскави обвивки или чуждестранни пощенски марки. Духът ѝ беше безгрижен, все едно нямаше минало и спомени.
Рибарят
Оксфорд, 2000 г.
Наричаха я Седмицата на първокурсниците, Фрешърс Уик. През октомври, преди Архангеловият семестър да започне сериозно, в рамките на няколко дни върху новопристигналите студенти се изсипваше рогът на изобилието от социални събития и забавления. Целта беше да опознаят университета, града и околностите, да намерят нови приятели – или вероятни врагове – и да се отърсят от нервността, както дървото гинко губи листата си при първия скреж. Барбекюта, срещи с преподаватели, съревнования по готвене и ядене, следобедни чайове, танци, караоке и купон с маски... С фланелка на първокурсник Пери обикаляше безцелно, спираше се и общуваше със студенти и служители. И колкото повече разговаряше с хората, толкова повече се убеждаваше, че всички имат ясна представа какво правят, но не и тя.
Научи, че отскоро е въведена система за отпускане на стипендии на кандидати с непривилегирован произход. Университетът искаше да промени облика си на оазис за малцинство от облагодетелствани и да създаде разнообразие в приема и в студентската общност. Пери беше забелязала не един и двама представители на различни етноси и националности, но не можеше да прецени финансовото им положение.
Сред шумотевицата и хаоса имаше и едва доловима размяна на погледи. Едно момче – високо, с мъжествена брадичка, много къса руса коса, широки рамене и наперена стойка – ѝ показа, че я харесва. Тя предположи, че е от отбора по плуване или гребане. Усмихна ѝ се така, сякаш беше гурме любител, зърнал изкусително екзотично ястие.
– Стой надалеч от него – прошепна някой в ухото и Пери инстинктивно се обърна. Видя момиче с хиджаб, изрисувани дъговидни вежди и с най-черния кол около очите. На носа имаше малка сребриста обичка във формата на полумесец.
– От отбора по гребане е. Тръгнал е на лов за първокурснички.
– Моля?
– Прави го в началото на всяка учебна година. После се фука колко риби е уловил за една седмица. Някой ми каза, че искал да подобри рекорда си от миналата година.
– И рибите са... момичета?
– Да. Проблемът е, че на някои момичета им е приятно да се отнасят към тях като към тъпи лъскави риби – в гласа ѝ се долови раздразнение. – Трудно е да счупиш оковите, когато някои обичат да са оковани.
Очите на Пери се разшириха и тя се зачуди как ли би изглеждала риба с окови.
– Питай хората наоколо кому е нужен феминизмът? – продължи момичето. – Ще ти кажат: "О, ами на жените в Пакистан, Нигерия, Саудитска Арабия, но не и на жените в Англия, вече не е интересно!" В Оксфорд със сигурност, нали? Само че действителността е друга. Знаеш ли, че успехът на момичетата в университета е драстично по-нисък от успеха на момчетата? Оксфордската първокурсничка се нуждае от феминизъм точно толкова, колкото и селянката в Египет! Ако и ти мислиш така, подпиши тази петиция.
Момичето връчи на Пери писалка и лист, на който пишеше: "Оксфордско феминистко сдружение".
– Значи ти си... феминистка? – учуди се Пери, която не можеше да свърже външния вид на момичето с убежденията му.
– Категорично да. Aз съм феминистка мюсюлманка и който мисли, че това е невъзможно, проблемът е негов, не мой.
Пери се подписа и се сети за бившето си гадже в Турция. То беше не само против четенето на европейска литература, но и против всички западни идеологии, начело с феминизма: "С него се отвлича вниманието на нашите сестри от истинския проблем: класовия конфликт". Женското движение било ненужно, след като краят на икономическия упадък щял да сложи точка на всякаква дискриминация. Еманципацията на жените щяла да дойде заедно с еманципацията на пролетариата.
– Благодаря – каза момичето. – Казвам се Мона. А ти?
– Пери.
– Е, радвам се, че се запознахме – рече Мона със сияеща усмивка и заразказва живота си.