Когато дойде редът ѝ и започна да чете есето, преподавателят я спря и попита учуден и развеселен:
– Това на английски ли е?
Пери потъна в земята от срам. Изречението ѝ се струваше толкова точно и стилно, а се оказа неразбираемо. Как така едни и същи думи звучаха по напълно различен начин за чужденеца и за местния? Въпреки всичко не се отчая и все така пристрастена към словесните нюанси, продължи да колекционира интересни думи. Те ѝ приличаха на загладените от безброй приливи и отливи спираловидни мидени черупки и розови корали, които събираше като дете по време на семейните излети до брега. Само че за разлика от тези красиви и бездушни морски дарове, думите дишаха и живееха.
Пери беше зле с ориентацията и често се губеше. Един ден, докато се луташе, откри книжарницата "Два вида интелигентност". Неравните дъски по пода на антрето скрибуцаха като че ли с разбиране и съчувствие. Рафтовете с книги бяха до тавана, над камината имаше репродукции на изгледи от някогашния Оксфорд, а двете стаички над дървеното стълбище бяха претъпкани с подбрани от собствениците четива, които подсказваха интересите им към философията, психологията, религията и окултните науки. На стените висяха снимки в рамки, по пода имаше възглавници в пастелни цветове за посетителите, които можеха да седнат и почетат с чаша безплатно кафе. Пери се влюби в книжарницата.
Собствениците (тя беше шотландка, той – пакистанец) се изненадаха, че Пери знае произхода на името на книжарницата. Беше заглавие на стихотворение от Руми. Тя дори помнеше няколко стиха: "Има два вида интелигентност, едната е придобита в училище, където детето учи и запомня от книгите и от учителите, а другата е... флуидна, фонтанът в теб, който извира навън".
– Браво на теб! – каза собственичката. – Ще се радвам да идваш често при нас.
– За да подхранваш интелигентността си. И двата вида! – добави съпругът ѝ.
Пери стана редовна посетителка на книжарницата. Взимаше си кафе, пускаше монета в кутията за бакшиши, настаняваше се на възглавница на пода и четеше, докато гърбът я заболи и краката ѝ изтръпнат. Често ходеше и в Бодлеанската библиотека. Сядаше в някой отдалечен ъгъл, струпваше повече книги, отколкото можеше да прочете, тихичко отваряше пакетче със солети и потъваше в морето от думи.
Купи си картички с изгледи от Оксфорд. Огрените от слънце средновековни улици, медените варовикови стени, сенчестите градини на колежите... Изпрати няколко на родителите си, а другите запази за Умут. Пишеше му непрекъснато и никога не се отказа, макар отговорите му да бяха редки и кратки. Пишеше само хубави и дори весели неща. Никога не спомена за страховете, мигрените, кошмарите и самотата, които бяха за нея едновременно и проклятие, и спътници. Вместо това Пери описваше странните привички на англичаните, прагматизма им, неподлежащата на съмнение вяра в институциите и шантавия им хумор.
Умут пишеше отговорите си на листове с редове, на картончета, откъснати от бисквитени кутии, календари или пазарски пликове. Веднъж ѝ изпрати картичка. Индиговосиньо море и червена рибарска лодка сред спокойния средиземноморски бриз и нежния като обещание пясък. Може би и той правеше опити в изкуството да симулираш щастие...
На официалната вечеря, която се проведе в тържествената зала от 1379 година, Пери седеше на вековна дъбова пейка, заобиколена от маслените портрети на бивши ректори. На масите бяха наредени старинни прибори, сервитьорите бяха с бели сака и тя имаше чувството, че е едновременно сюрреалистичен и романтичен персонаж в някаква картина. Имаше места в колежа, които си оставаха непроменени от векове, и Пери обичаше да докосва и да вдишва историята и вечността. Често седеше в старата библиотека само заради омайващия мирис на рафтовете с книги. В приземния етаж въртеше ръчката и ги местеше, за да стигне до желаната книга. Сред хилядите заглавия, до едно нейни убежища, тя се чувстваше завършена. Странно, но когато се потапяше в безкрайния океан на познанието, Пери често мислеше за Бог.
Това я озадачаваше, защото в никакъв случай не можеше да добави към качествата си "набожност" или пък "духовност". Никога не би го признала пред майка си, но имаше моменти, в които ѝ се струваше, че не вярва в нищо. По произход беше мюсюлманка. Обичаше Рамазан и Курбан Байрам. Те изпълваха сърцето ѝ с топлина и навяваха спомени за познати миризми и храни. За нея ислямът беше като спомен от детството – много личен и съкровен, но някъде далеч във времето и пространството. Като бучката захар в кафето – хем е там, хем я няма.