Тичане по здрач
Оксфорд, 2000 г.
Щом се върна в Оксфорд, Пери се потопи в лекции и учене. Сутрин си взимаше кафе – толкова различно от силното и сладко турско кафе, и наблюдаваше студентите и преподавателите, които бързаха от една сграда към друга, с вглъбени лица и притиснати до гърдите книги и тетрадки. Гледаше ги и се питаше колко ли от тях имаха друг живот, освен този тук. И колко лесно беше да приеме човек, че Оксфорд – или което и да е друго място – е центърът на света.
В сряда си тръгна от библиотеката по здрач. Беше чела почти три часа и главата ѝ преливаше от информация. Представяше си, че умът ѝ е криволичеща къща с много стаи, в които складираше всичко прочетено, чуто и видяно. Стаите се инспектираха, обработваха и регистрираха от малко човече – хомункулус, което беше изцяло на несъзнателните ѝ услуги. Въпреки всичко Пери вярваше, че човек може да скрие мислите си дори и от самия себе си.
Реши да излезе да потича. Отби се за малко, колкото да остави книгите от библиотеката и да се преоблече. Излезе на "Холиуел Стрийт" и постепенно усили темпото. Студеният вятър ѝ действаше като балсам.
Велосипедисти минаваха покрай нея и рефлекторите мигаха заговорнически в здрача. Тук всички караха велосипеди – до магазина, до ресторанта, на лекции. Любимата гледка на Пери беше преподавател с развяна тога на колело. Тя все още не можеше да кара добре и това беше едно от нещата, на които – също като щастието, трябваше да обърне повече внимание.
Отби се от обичайния си маршрут и се втурна по пустите алеи и улици. Вдишваше уханието на непознати зимни растения и тичаше. Зави зад ъгъла, спря да си поеме дъх и се зачете в обявата на близката стена.
Елате и станете част от изключителния дебат
между най-великите умове на нашето време.
Пери не можеше да повярва на очите си. Веднага провери часа и мястото – днес, 17 ч., Природонаучният музей.
Вече е започнал. Музеят беше поне на три километра, а тя нямаше нито пари, нито билет (ако разбира се, имаше билети). Нямаше никаква представа как ще влезе, и въпреки това, без да се колебае, смени посоката, пое си дълбоко дъх и хукна към музея.
Третият път
Оксфорд, 2000 г.
Докато стигне до музея, косата на Пери беше разрошена и вадички пот се стичаха по врата ѝ. Слънцето беше вече ниско в кехлибареното небе. Приближи се до сградата в неоготически стил, наричана "Катедрала на науката". Архитектурата в Оксфорд беше два вида: едната помнеше, а другата мечтаеше. Природонаучният музей съчетаваше и двата. Чакълестата алея под краката на Пери скърцаше и тя си помисли, че независимо от колекцията си, музеят изискваше от посетителите си уважение и почит.
При централния вход стояха двама обслужващи, момче и момиче, на пръв поглед студенти, с еднакви яркосини ризи и отегчени физиономии. Един от тях кимна в посоката, от която идваше.
– Тук съм за дебата – каза Пери, като едва си поемаше дъх.
– Имате ли билет? – попита момчето, дългуч с издадена долна устна и тясно чело под бухналата червена коса.
– Ами... не – неспокойно отбеляза тя. – Не си нося и портфейла.
– Няма значение, и без това билетите бяха разпродадени преди седмици.
– О, но аз тичах през целия път дотук – думите сами се изплъзнаха от устата ѝ.
Каза го толкова спонтанно, че момичето се усмихна с разбиране.
– Скоро ще свърши, закъсня.
Пери все пак таеше малка надежда и помоли:
– Може ли поне да надзърна?
Момичето сви рамене, нямаше нищо против. Но момчето не се съгласи и заяви с тон на човек, на когото беше дадена власт и всичко зависеше от него:
– Не е позволено.
– Дебатът се записва. По-късно ще има безплатна прожекция – каза момичето.
– Благодаря – отвърна Пери, макар да беше разочарована.
Обърна се с нацупено по детски лице и се замисли какво толкова я накара да влезе в залата. Вероятно инстинкт, тъй като нещо ѝ подсказваше, че много от въпросите, загнездили се дълбоко в съзнанието ѝ, ще намерят отговора си тук. Именно това убеждение я подтикна да не се откаже.
Вместо да се насочи към главния път, Пери започна да обикаля в търсене на странична врата. Нямаше нужда. Появи се друга възможност, когато забеляза, поглеждайки назад през рамо, че момичето на входа вече не е там. Момчето се повъртя няколко секунди и после изчезна в сградата.