Навръх Нова година баща и дъщеря седяха пред телевизора, хрускаха печени кестени и гледаха кючек – традиционният начин на Менсур да отбележи настъпването на новата година. Селма както винаги се беше оттеглила в стаята си, но не за да спи, а да се моли. Хакан и Умут живееха другаде и баща и дъщеря си правеха компания – само двамата, както преди години. Не говореха много, тъй като споделената тишина беше техният език. На Пери най-много ѝ липсваха техните ритуали – дългите разходки край морето, готвенето на менемен, играта на табла на масата за карти до кактуса на прозореца...
След седмица се върна в Оксфорд. Двете пътувания до Истанбул бяха нарушили бюджета ѝ и се налагаше да си намери някаква почасова работа. Беше решила и още нещо – да разбере повече за професор Азър.
Пролетният семестър започна с нови надежди и нови решения. Пери се срещна с академичния си ръководител. Доктор Реймънд беше нисък и с волева брадичка, носеше очила с телени рамки и имаше завеян вид, сякаш решаваше наум квадратно уравнение. Винаги насърчаваше студентите да изработят съвършен график за оптимизиране на интелектуалните си възможности. Затова го наричаха господин Оптимизатор.
Двамата разговаряха надълго за предметите, които ще запише през втората година на следването си. Не че имаше кой знае какъв избор. Програмата, малко или много, вече беше зададена, само с няколко незначителни възможности за промяна.
– Има един курс, който се надявах да мога да посещавам. Всички казват, че е страхотен – каза Пери на един дъх. – Е, не точно всички, но една моя приятелка със сигурност.
– И кой е той? – попита доктор Реймънд и свали очилата си.
Години наред беше свидетел как студентите си дават погрешни съвети. Онова, което се харесваше на едни, беше ужасно за други. Пък и младите хора сменяха предпочитанията си толкова често, колкото и любимите си топ песни. В началото на семестъра се прехласваха по някакъв курс, а към края го ненавиждаха. Като почетен член на колежа от двайсет и три години доктор Реймънд беше стигнал до заключението, че е най-добре студентите да не разполагат с прекалено много опции. Изборът и объркването бяха като сиамски близнаци.
Пери не се досещаше за мислите му и продължи:
– Семинарът за Бог на професор Азър. Познавате ли го?
Дружелюбната фиксирана усмивка на доктор Реймънд премина в почти незабележима гримаса. Само потрепването на веждата му издаваше, че въпросът го смущава.
– О, да, чувал съм за него. Кой не е!
Пери се съсредоточи върху тълкуването на интонацията му. Вече знаеше, че англичаните изразяват мненията си по индиректен начин. За разлика от турците, те не отвръщаха на омразата с омраза и на гнева с двойно по-голям гняв. Не, разговорите им имаха подтекст и най-голямото чувство на неудобство можеше да бъде изразено със сдържана усмивка. Правеха комплименти, когато искаха да укорят, и обличаха критиката в мъгляви хвалебствия. Пери си помисли, че ако беше лоша певица, в Турция щяха да я замерят с трънливи клони, а в Англия с рози, тъй като знаеха, че бодлите са достатъчни, за да подскажат неодобрението им. Абсолютно различни култури...
Доктор Реймънд мълчеше и размишляваше как да разреши деликатния проблем. Когато заговори, той наблягаше на всяка дума – все едно обясняваше неприятен факт на сърдито дете.
– Не съм напълно убеден, че това е подходящ курс за теб.
– Но нали казахте, че мога да избера всичко от списъка? А той е в списъка, проверих.
– Може ли да ми кажеш защо искаш да запишеш този курс?
– Темата... е важна за мен по семейни причини.
– Семейни причини?
– В нашата къща Бог винаги е бил предмет на спор. Или по-точно религията... Майка ми и баща ми са в противоречие. Затова бих искала да науча повече по темата.
– Тук имаме щастието да разполагаме с една от най-богатите колекции от книги в света. Може да четеш за Бог колкото искаш.
– Няма ли да бъде по-добре, ако го правя под ръководството на професор?
Доктор Реймънд предпочиташе да не отговаря на този въпрос. И не отговори.
– Професор Азър е учен с голяма ерудиция, но трябва да те предупредя, че неговият преподавателски метод е... как да кажа... неортодоксален и не допада на всеки. Семинарът му разделя студентите – едни го харесват, а други са дълбоко разочаровани. И ми се оплакват.
Пери не помръдваше. Странно, но вместо да я разубеди, Реймънд засили любопитството ѝ и желанието ѝ да се запише за курса нарасна още повече.