– Имай предвид, че класът е малък. Азър подбира студентите и държи да присъстват на всички лекции и семинари. Курсът му е доста тежък.
– Това не ме плаши – заяви Пери.
Последва дълбока въздишка и доктор Реймънд каза:
– Ами добре, разговаряй с него и поискай да ти покаже описанието на курса. – Поколеба се за миг, но не се сдържа и добави: – Ако разбира се, има такова.
– Какво искате да кажете?
По неизменно добронамереното изражение на Реймънд премина сянка. Тогава каза нещо, което никога не си беше позволявал през всичките тези години като оксфордски преподавател.
– Азър е странна птица. Той си вярва, че е гений, а гениите смятат, че правилата на обикновените хора не ги засягат.
– И така ли е?
– Кое дали е така?
– Наистина ли е гений?
Реймънд осъзна, че цинизмът му беше в негов ущърб и всяка следваща дума щеше да го притисне още повече в ъгъла. Изражението му омекна и той каза:
– Това беше шега.
– О! Ясно...
– Не бързай, помисли добре – заключи той и сложи очилата си, което беше знак за край на разговора. – Ако имаш съмнения, ела пак да поговорим. Винаги можем да намерим по-подходящ курс.
Пери чу само онова, което искаше да чуе, и стана бързо.
– Страхотно, благодаря, господине.
След като излезе, Реймънд сви устни в размишление. Ноздрите му затрептяха и той сключи ръце под брадичката си, която придоби още по-волеви вид. Постоя така, помисли и стигна до заключението, че е направил всичко, което се изисква от него. Ако това глупаво момиче реши да налапа повече от онова, което може да преглътне, вината щеше да е нейна и само нейна.
Младост
Истанбул, 2016 г.
Дениз застана зад Пери, целуна я бързо по бузата и пошепна:
– Мамо, искам да си ходя.
В лицето ѝ се отразяваха светлините на муранския полилей. Приятелката ѝ стоеше до нея и навиваше кичур коса около пръста си. Беше им скучно. Като повечето тийнейджъри, те искаха да са част от света на големите, но личеше, че го намират за досаден и еднообразен.
– Селим ще ни закара вкъщи – добави Дениз.
Тя не искаше позволение от майка си, само я информираше. Другото момиче също щеше да дойде – гостуване с преставане в последния момент. Вече имаха и план. Щяха да седят до късно, да слушат музика, да си разменят съобщения с приятелите си, да нагъват снакс, да се смеят на снимки в Инстаграм и на смешните клипчета с котка. Всичко това не означаваше, че Дениз няма да се оплаква – пак щеше да излее насъбралото се в гърдите ѝ негодувание, сякаш живееше в център за принудително задържане, а не вкъщи, при любящите си родители.
– Добре, скъпа – съгласи се Пери. Селим беше семейният шофьор, който работеше за тях от много години. – Може да си тръгнеш по-рано. С татко ти няма да закъсняваме.
Гостите се усмихнаха и някои повдигнаха вежди с разбиране. Това беше типичен разговор с деца в тийнейджърска възраст.
– Чао, момичета! – извика пиарката и махна с ръка.
– Ще ви изпратя – надигна се Пери.
– Скъпа, не ставай, аз ще ги изпратя – стана Аднан и погледна жена си с усмивка.
По всичко личеше, че вече не мисли за полароидната снимка. За разлика от Пери, той знаеше кога да спре, беше добър в това да приема нещата такива, каквито са. Усмивката му беше искрена и подсказваше, че вече се е овладял. Разумен и практичен, Аднан обичаше да разрешава проблемите, а ако не можеше да ги разреши, намираше начин да ги превъзмогне. Беше толкова различен от жена си. За нея проблемите бяха като ухапвания от насекоми, които чешеше и разчесваше безспир. Той обичаше да поправя счупени неща – и съкрушени хора. Как иначе да си обясня привличането, което той изпитва към нестабилността, мислеше си Пери, и привличането, което изпитва към мен...
Тя стана и целуна Аднан по устните, макар да знаеше, че някои гости щяха да го изтълкуват като проява на лош етикет, а други – като неприлично поведение.
– Благодаря, скъпи.
Когато му благодареше за малките неща, тя знаеше, че всъщност му благодари за големите, които беше по-добре да си останат неизказани. Пери наистина беше благодарна, че съдбата я събра с него. Но знаеше също, че благодарността не е любов.
"Мишле, мъжете са два вида: едните разбиват сърца, а другите ги поправят. Влюбваме се в първите и се омъжваме за вторите." Никак не ѝ беше приятно, че животът, нейният живот, доказа думите на Ширин.
С блеснали от нежност очи Пери се усмихна на дъщеря си. Тъкмо да я прегърне с две ръце, улови посланието в погледа ѝ: Мамо, моля те, недей, не пред толкова много хора!