– Как? Чрез фалшифициране?
– Ами това е един от начините – отговори Ширин, прокара мокри пръсти през косата си и по лицето ѝ се стекоха капки вода.
Макар да изпитваше угризения, Пери тръгна да търси работа с автобиографията в ръка. Оглеждаше витрините за обяви, но изглежда, никой не предлагаше почасова работа. Престраши се и влезе в магазин за сладки. Отказаха ѝ учтиво. Влезе в пъба, в който беше обядвала с родителите си. Пак отказ. Накрая се отби в любимата си книжарница "Два вида интелигентност". Собствениците не се изненадаха от въпроса ѝ. Студентите непрекъснато търсеха работа в книжарницата.
– Работила ли си преди, мила Пери? – попита съпругът.
– Не – отвърна тя след кратко колебание. – Но вие знаете колко много обичам книгите.
Жената се усмихна.
– Имаш късмет! Търсим някой да ни помага през следващите няколко седмици. Не можем да ти обещаем, че ще те задържим след това. Може би в бъдеще, когато сме много заети, пак ще имаме нужда от помощ.
– Звучи чудесно! – Пери почти не вярваше на ушите си.
Когато си тръгваше, видя "Рубаят" от Омар Хаям, любимия поет на баща ѝ. Красивото старо издание беше с много илюстрации и предговор от преводача Едуард Фицджералд. Не можа да удържи на изкушението и купи книгата, а за нейна радост ѝ я дадоха със специална отстъпка.
Навън ръмеше. Леките, марни капки я ободриха. Тя се усмихна, пъхна автобиографията в книгата и погледна часовника си. Имаше цял час до следващия семинар. Хрумна ѝ да потърси Азър и да вземе описанието на семинара за Бог. След всичко чуто от Ширин за него, да не говорим за обърканите ѝ чувства, докато гледаше дебата, Пери като че ли се страхуваше да се срещне с професора.
Тя отвори стихосбирката, която беше душата и сърцето на Хаям.
Четеше бавно и внимателно. Дали в стиховете имаше някакво предзнаменование? И какво ли беше то? Баща ѝ нямаше да е доволен, ако знаеше, че търси поличба в думите на живял преди хиляда години поет.
И все пак Пери вярваше, че не нарушава златното правило на баща си, като се допитва до Хаям. Ето защо обичам толкова много поезията, помисли си тя. Обичам я, защото мога да я докосна, видя, чуя, помириша и вкуся. С всичките си сетива наведнъж, повярвай ми, баба!
Значи беше време да се срещне най-накрая с прочутия професор.
ТРЕТА ЧАСТ
Щиглецът
Оксфорд, 2001 г.
Пери не знаеше къде да намери Азър, и реши, че кабинетът му е в "Дивинити Скул". Щом преподава за Бог, къде другаде би могъл да бъде?
Изискана и грандиозна, средновековната сграда беше най-старата постройка в Оксфорд, предназначена за преподаване и учене. Със сложните си арки, резбовани дървени врати и контрафорси тя приличаше не толкова на знаменито архитектурно постижение, колкото на изящен акварел на замечтан художник. "Дивинити Скул" тънеше в сънливо очакване. Старинните камъни бяха уморени от многовековния покой и се надяваха нещо да се случи. Или поне на Пери така ѝ се стори в този ден.
В съвършените линии на ветрилообразния свод на тавана от XV век имаше нещо одухотворено и възвишено, което я караше да влезе. Никой не я спря. В дългата зала с перпендикулярни прозорци имаше само един студент, който седеше на пода с кръстосани крака и четеше задълбочено. Той чу стъпките ѝ и я погледна. На падащата косо светлина чертите му бяха леко замъглени. Тясно чело, червена коса, лунички. Само след миг Пери разпозна момчето, което не я пусна да влезе на дебата. Същото, което се заяде с професор Азър пред всички. Пери помнеше името му – Трой, защото звучеше като името на древния турски град Троя.
– Здрасти – тихо каза тя.
– Здравей – отвърна той. По усмивката му личеше, че я позна.
– Оня ден беше в музея. Там ли работиш?
– Не. Доброволец съм. Aз съм най-обикновен студент. Като теб.
Пери едва ли не очакваше да ѝ се скара, че беше влязла без билет, но момчето може би не я беше видяло или пък предпочиташе да не говорят за това. Заразпитва я откъде е и какво учи, и тъй като вече не разполагаше с власт, беше дори любезен.
– Търся професор Азър. Знаеш ли къде е кабинетът му? – попита Пери.
В първия момент лицето му не трепна. А когато заговори, гласът му прозвуча глухо, все едно беше издишал балон.
– Кабинетът му не е тук. Днес в сградата се помещават само университетски офиси. За какво ти е?