Тя не очакваше този въпрос и каза със заекване:
– Ами... интересувам се от неговия курс.
– Не ми казвай, че ще запишеш "Бог"?
– Защо не? Какво лошо има в това?
– Всичко – отвърна Трой. – Той е вълк в професорска кожа!
– Не го харесваш, така ли?
– Азър ме изрита. Подадох жалба срещу него, между другото. Ще го съдя.
– О, не знаех, че студентите могат да съдят преподаватели. Съжалявам, че си имал... проблем.
– Азър е самият дявол. Мефистофел. Знаеш ли кой е той?
– Разбира се. "Фауст"!
Трой беше приятно изненадан, че туркинчето беше чувало за Фауст.
– Виж, ти си чужденка и няма да можеш да прецениш колко е луд. Слушай мен и стой надалеч от Азър.
– Благодаря за предупреждението, но това ще го реша аз – заяви Пери и усети как зародилата се помежду им дружелюбност започна да се изпарява.
– Изборът е твой – сви рамене Трой. – Кабинетът му е в неговия колеж. Входът е в края на "Мертън Стрийт". В предния, двор, третото стълбище вляво. На входа има списък с имената, бели букви на черен фон.
Тя му благодари, макар да ѝ се стори странно, че с такова желание я упъти как да намери човека, когото сравняваше с дявол.
Колежът на Азър беше на стара калдъръмена алея, на крачка от "Хай Стрийт". Пери мина под готическа арка с меден цвят, прекоси застлания с плочи двор и веднага забеляза стълбището. Написани с тебешир от двете страни на външната стена бяха резултатите от състезанията по гребане, оградени с чифт кръстосани гребла. Вътре във входа прочете табелите с имената на преподавателите: "Проф. Т. Дж. Патерсън", "Проф. М. Яитзингър" и "Проф. А. З. Азър". Пери тръгна по плочките на тъмния коридор. Трегерът на открехнатата вдясно врата беше извит от тежестта на годините. На забоден лист пишеше:
Теория: Ако имате въпроси, заповядайте в приемното
време.
Контратеория: Ако имате спешен въпрос в неприемен
ден, отбийте се и ще видим.
Преценете много внимателно теория или контра теория е
вашият случай.
Не беше нито вторник, нито петък и Пери знаеше, че трябва да дойде друг път, но беше заинтригувана от странната бележка. В стаята цареше пълна тишина и макар да беше сигурна, че вътре няма никой, тя почука веднъж и за всеки случай още веднъж. Чу се едва доловим звук, който не можеше да идва от човек – може би беше приглушен любовен зов на бръмбар или пърхане на излязла от какавидата пеперуда. Пери беше цялата в слух. Отново настъпи пълна тишина.
Обзе я неудържимо любопитство, което събуждаше у нея глад към недостижимото. Реши да влезе, да огледа кабинета и тихичко да си тръгне. Вратата изскърца.
Оказа се, че изобщо не беше подготвена за това, което видя. От полуотворения прозорец с изглед към прелестната английска градина струеше жълтеникава светлина и осветяваше кули от книги, купчини изписани на ръка листове, ръкописи и гравюри. Стелажите бяха чак до тавана и претъпкани с книги. Също като прането в бедните истанбулски квартали, на щипки и разноцветни шнурове от стена до стена висяха бележки и карти. Срещу вратата имаше отрупано с книги старинно бюро с извити крака. От страниците им надничаха червени листчета като изплезени, учудени езици. На фотьойла, канапето, малката масичка и дори върху ръчно тъканата алена черга имаше купища с томове и томчета. Кабинетът беше олтар на книжния свят.
Но нито изобилието от книги, нито хаосът в стаята я стъписа така, както жълто зеленикавия щиглец с раздвоена опашка. Явно беше влетял през прозореца и се луташе наоколо, отчаяно търсейки свободата, която беше изгубил. Пери предпазливо направи няколко крачки и затаи дъх. Събра шепи, за да улови деликатното създание, но то се уплаши още повече. Изплъзна се от ръцете ѝ и се заблъска в ъглите. Отчаяно приближаваше прозореца, но така и не успяваше да изхвръкне.
Пери остави Хаям, пристъпи внимателно към плъзгащия се прозорец и понечи да го вдигне нагоре, но изглежда, беше заял и не помръдна. Пери напрегна всичките си сили да го отвори. Шумът от бутането съвсем подплаши щиглеца и той се блъсна в стъклото, зад което толкова близо и все пак така далеч беше безкрайното небе. Разтрепераното птиче кацна на един рафт почти до нея и Пери съзря ужаса в бляскавите му мънистени очи. Отчаянието сред непозната среда ѝ беше до болка познато и сърцето ѝ се сви от жалост и състрадание.