– Няма да позволим на гадателя да се вижда насаме с красивите ни жени! – обади се домакинът и добави някаква пиперлива шега.
Мъжете се изсмяха, а жените се направиха, че не са я чули.
Пери си спомни колко свободно Ширин ругаеше на обществени места и ръкомахаше, все едно гонеше досадна муха. Тя също си го позволи, но само веднъж, когато се ядоса на професор Азър. Колко лесно е да мразиш хората, които обичаш. Тук, в родната ѝ страна, имаше два вида жени. Онези, за които псувните бяха нещо нормално и пет пари не даваха за стигмата на непристойност, бяха малцинство. Мнозинството жени никога и при никакви обстоятелства не биха си го позволили. Дамите от средната и висшата класа на вечерята принадлежаха към тази група. Те използваха нецензурни думи само когато говореха на английски, френски или немски, тъй като звученето им на чужд език беше по-приемливо. Дамите не биха произнесли неблагоприлична дума на родния си език, но на чуждия беше по-лесно и не толкова обидно – все едно бяха на бал с маски и анонимността им позволяваше да се поразпуснат.
От друга страна, мъжете си "попържваха" на воля и не само когато бяха ядосани. Свободата да ругаят разделяше културния спектър на две и сплотяваше мъжкия вид.
– Между другото, имаме два вида трюфели, които все още си нямат имена – подхвърли домакинята. – Едните са с шери и с вкус на лимон. Периджим, ти ми даде идея за името им. "Оксфорд"!
Жената стана и огледа трюфелите.
– Ето ги! – тя се пресегна, взе един бонбон с палец, показалец и елегантно щръкнало кутре и го подаде на Пери. – Опитай!
Трюфелът се разтопи в устата ѝ, като след първоначалната сладост небцето ѝ опари остър и рязък – и едновременно изкушаващ и подвеждащ като семинарите на професор Азър – цитрусов вкус.
Фатална целувка
Оксфорд, 2001 г.
Пери не се върна у дома за великденската ваканция. Все още привикваше към академичната година от три семестъра и дългите ваканции я объркваха. Не само защото не можеше винаги да си пътува до вкъщи като другите студенти. Не само защото не беше нито екстроверт, нито изследовател, и следователно не изпитваше желание да разучава заобикалящата я среда. А и защото по време на ваканциите още по-осезаемо чувстваше разликата между себе си и останалите. Когато ходеха на лекции и пишеха есета, Пери като че ли беше една от всички, но тя не знаеше какво да прави със свободното си време и как да се забавлява.
Въпреки това същата седмица тя получи неочаквана покана. Мона, която също беше останала в Оксфорд за ваканцията, активно развивайки обществената си дейност, очакваше две свои братовчедки от Америка. Планираха да попътуват из Уелс. Бяха наели някаква селска къща – защо не дойдеш с нас? – покани я тя. – Ще подишаме чист въздух. Ще ти хареса!
Пери се съгласи и напълни един куфар с повече книги – включително две от професор Азър, – отколкото би могла да прочете за една седмица. Тя предположи, че Мона ще бъде заета с братовчедките си и ще може да прекара седмицата хем с компания, хем с четивата си. Звучеше примамливо.
Пътните табели на английски и уелски я слисаха. Не ѝ беше идвало наум, че в една и съща страна може да има повече от един официален език. В Турция не беше виждала табели на турски и на кюрдски. Беше толкова изненадана, че непрекъснато спираше и снимаше.
– Ти не си наред – смееше се Мона. – Природата е изумителна, а ти снимаш пътните табели!
Гледките действително бяха прелестни. Стада с агънца пасяха в пъстроцветни поля от зелени килими с лилав пирен, диви зюмбюли и друмчета. Бялата дървена къщурка, в която се настаниха, беше на западния склон на висок хълм. Сутрин тънеше в море от слънчева светлина, а следобед – в дълбока сянка, тишина и спокойствие. В далечината, между хълмовете се виеше като сребърна нишка река Уай.
Пери се влюби в къщичката – в чугунената печка, ниските тавани, нарязаните отвън дърва, каменния под на приземния етаж, че дори и в мириса на чаршафите, които бяха леденостудени при първо докосване. С Мона бяха в едната стая, а братовчедките се настаниха в другата. Селцето беше на километър и половина, но въпреки това момичетата не скучаеха и на Пери не ѝ оставаше време за четене. Тя беше градско момиче и не спираше да се диви на заобикалящата я природа и нейните малки чудеса. Всичко друго като че ли загуби значение. Представи си, че е паднала атомна бомба и че те бяха единствените оцелели. Майка ѝ сигурно щеше да се ужаси, ако знаеше, че четирите момичета са в Уелс, сами сред нищото.
Една вечер Пери видя, че Мона се моли в ъгъла с лице, обърнато към Мека. Двете избягваха да говорят за религия, но ако Ширин беше с тях, тя непременно щеше да повдигне темата за Бог.