Мона загаси лампата и си легна. Настъпи тишина. Пери се обърна в леглото, погледна приятелката си и заговори тихо, сякаш съживяваше спомен:
– Когато бях малка, една пчела ухапа устната ми. Тя се поду като балон. Татко каза, че пчелата била лудо влюбена в мен. Искала да ме целуне. А дали е знаела, че ще умре, след като забие жилото си? Би било много странно, ако е знаела и все пак го е направила. Самоунищожение...
Мона се обърна към Пери. На лунната светлина силуетът ѝ приличаше на легнала статуя.
– Съзнанието е присъщо само на хората. Такъв е божият закон. Затова Аллах ни държи отговорни за постъпките ни.
– Но и животните не искат да умират. Имат инстинкт за самосъхранение. И въпреки това... жилят. Сигурно знаят, че се самоубиват. Гледаме природата и се възхищаваме на красотата ѝ, а всъщност тя е ужасно жестока.
Мона въздъхна.
– Не забравяй, че не ти управляваш света. Бог отговаря за всичко, не ти. Уповавай се на вярата!
Само че Пери изпитваше съмнения към такъв ред, в който пчелите умират, когато са влюбени. И ако това беше божественият порядък на нещата, защо хората го наричаха справедлив и свещен? Стана ѝ студено и придърпа завивката до брадичката си.
По-късно викаше в съня си, а бълнуването ѝ на турски звучеше като жужене на хиляди пчели, които са в капан и искат да се освободят.
Братовчедките в съседната стая се закискаха, а Мона се стресна, седна в леглото и се замоли демоните да напуснат Пери. На другата сутрин се върнаха в Оксфорд. Винаги когато заговореха за уелското пътуване, Мона и Пери си го спомняха с радост и усмивка, ала дълбоко в себе си, макар и по различен начин, те чувстваха, че в хубавия спомен се спотайва и нещо мрачно...
Празна страница
Истанбул, лятото на 2001 г.
След края на първата си година в Оксфорд Пери се върна в Истанбул за лятната ваканция. Майка ѝ споменаваше ту този, ту онзи млад мъж, като ги хвалеше по един и същ начин. За Селма следването на дъщеря ѝ не беше интелектуално пробуждане или предшественик на обещаваща кариера, а кратка интерлюдия към брак. За един месец беше обиколила шест храма. Палеше свещи, връзваше копринени панделки и мълвеше пожелания за скорошен успешен брак на Пери.
– Имаме нови съседи. Много добро семейство – каза Селма, докато бъркаше жълтия фасул за вечеря. – Синът им е умно, красиво и почтено момче.
– Намерила си ми подходящ съпруг – промърмори Пери и нави на пръста си странно къс кичур коса.
Обзе я неприятното съмнение, че майка ѝ е отрязала къдрицата, докато спеше. Може би я беше занесла в някой от храмовете заедно с други дарове.
– Жено, остави момичето на мира – обади се Менсур. – Само я объркваш. Нали следва! Гоним диплома, а не съпруг.
– Това момче има диплома. Учило е в университета! Нека се сгодят, пък ще ги оженим, след като завърши. Какво има да губи?
– Само свободата, младостта и ума си – отвърна Пери.
– Все едно слушам баща ти – ядоса се Селма и отново разбърка фасула.
Разговорът приключи. Но не задълго.
В края на лятото, в един горещ истанбулски ден, Пери излезе на пазар. Преди да замине за Оксфорд, трябваше да си купи шлифер, маратонки и раница. Когато слезе от автобуса на площад "Таксим", видя голяма тълпа пред чайната, в която често се отбиваха студенти. Хората се бяха загледали в големия телевизор до отворените прозорци, а слънцето докосваше сенките и огряваше силуетите им в кайсиеви нюанси.
Един широкоплещест мъж беше сложил ръка на челото си и сякаш не вярваше на очите си. Момиче с конска опашка стоеше като заковано и гледаше слисано. Лицата им заинтригуваха Пери. Тя се приближи любопитно към групата.
И тогава видя кадрите по телевизията: самолет се беше блъснал в небостъргач на фона на толкова ясносиньото небе, че чак очите я заболяха. Сцената се повтаряше отново и отново, като на забавен каданс, и всяко излъчване я правеше все по-нереална. Кълба дим се виеха, навсякъде хвърчаха листове хартия, някакви предмети катапултираха един след друг... Пери ахна, когато осъзна, че това не бяха предмети, а хора, които скачаха само за да намерят смъртта си.
– Американци... – промърмори мъжът до нея. – Заслужават си го, след като се бъркат в чужди работи.
– Мислят си, че светът е техен. Нека видят, че и те са смъртни като нас – заяви една жена, поклати глава и дългите ѝ обици се разлюляха.
Погледите на Пери и момичето с конската опашка се срещнаха. Сякаш единствено те двете споделяха ужаса, шока и мъката от онова, което виждаха. Само след миг момичето погледна встрани и съпричастието му изчезна. Врявата подразни Пери и тя си тръгна. Главата ѝ бучеше от въпроси. Вървеше и чуваше как минувачите обсъждат конспирацията, довела до трагедията. Гласовете им наподобяваха жужене на пчели, хукнали да събират нектар.