Tози път не само Бруно бе озадачен.
– Дали първата рисунка, или какво е Бог, въплъщава или изключва втората рисунка, или какво Бог не е? – Азър започна да крачи. – Например ако Бог е всемогъщ и вездесъщ, всевластен и всеопрощаващ, какво ще рече, че Той или Тя въплъщава и злото? Или това означава, че злото е вън от Него или Нея, външна сила, с която Той/Тя трябва да се бори? Какво всъщност е отношението между "какво Е Бог" и "какво НЕ е Бог"?
– Имате две картини – продължи Азър. – Посочете връзката помежду им. Напишете есе. Свободен стил, но да бъде смело, дръзко, искрено и подплатено с научен материал.
Всички мълчаха. Докато рисуваха, студентите не се бяха замислили над изображенията, тъй като не знаеха, че ще трябва да пишат ece за връзката помежду им. Но вече беше късно.
– Обърнете се към философите, мистиците и учените от миналото. Не забърквайте съвремието. Не се поддавайте на собствените си мисли.
– Как така да не се поддаваме на мислите си? – учуди се Кевин.
– Това е домашното за другата седмица. Покажете най-доброто от себе си! Впечатлете ме! – Азър грабна папките, моливите и часовника, в който се изниза и последната песъчинка. – Предупреждавам ви, че трудно се впечатлявам!
Театърът на сенките
Оксфорд, 2001 г.
В петък вечерта, когато повечето студенти обикаляха клубовете и пъбовете за заслужена почивка, Пери седеше в библиотеката и четеше. След като си тръгнаха и последните останали студенти, настана пълна, непрекъсвана от шепот, кашляне и прелистване тишина. Да гледаш на ученето като на удоволствие е все едно да сложиш равенство между диета и банкет, и за кой ли път Пери съжаляваше за социалната си неадекватност. Но тя обичаше компанията на книгите, които я даряваха с несравнимо чувство за свобода. Гледаше да не се замисля защо напоследък отделя най-много време за часовете при професор Азър. Няколко пъти се улавяше да мисли как ще каже нещо неочаквано умно и дръзко, ще го смае и той ще я види в нова светлина.
На масата беше полароидният фотоапарат, който си беше купила наскоро. Искаше да увековечи невероятните гледки, които съзираше, докато тичаше. Кораловорозови изгреви, буреносни залези, заскрежени поля... фотоапаратът не беше евтин, но си заслужаваше цената. Беше похарчила доста за нови книги, планираше да си купи и нов компютър. Успокояваше се с мисълта, че ще работи повече и все някак ще се справи.
Стана, за да се поразтъпче. Имаше чувството, че е сама в цялата библиотека. Както вървеше между рафтовете с книги, долови движение на сянка и бързо се обърна. Беше Трой.
– Не исках да те уплаша – каза той.
– Да не ме преследваш?
– Не... Всъщност да. Не се бой. Не хапя – Трой кимна към книгата в ръката ѝ. – Какво четеш? "Атеизмът в Древна Гърция"? За Азър ли?
– Да – отвърна смутено Пери.
– Казах ти, че професорът е самият дявол, но виждам, че не ми вярваш.
– Защо го мразиш толкова много?
– Защото не си знае границите. На теб може и да ти се струва интересно, но съвсем не е така. Преподавателят трябва да се държи като преподавател. Точка.
– И според теб той не се държи така?
Момчето въздъхна.
– Шегуваш ли се? Той не преподава за Бог. Той вярва, че е самият Бог.
– Ооо, тежки думи.
– Сама ще се увериш – Трой направи крачка назад, сякаш беше казал повече, отколкото възнамеряваше. – Е, аз ще тръгвам. Приятелите ме чакат в "Мечката". Ела, ако искаш.
– Благодаря, но имам да уча – каза тя, изненадана от поканата му.
– Приятен уикенд! И помисли за това, което ти казах.
Пери излезе от библиотеката късно вечерта. Единствената светлина идваше от призрачните отражения на уличните лампи, а небето беше тъмносиньо към черно и толкова надвиснало, че можеше да се протегне и да го заметне на раменете си като индигов шал. Вървеше с вдигната глава и оглеждаше гаргойлите и гротескните скулптури, които будуваха върху назъбените стени и пазеха отколешни тайни.
До нея достигнаха гласовете от многовековни теологически диспути и понакуцващите, ала все още отекващи стъпки на старите схоластици. Пери дръпна ципа на якето си. Скоро трябваше да си купи зимно палто. Вече спестяваше.
Зад ъгъла се натъкна на група хора със свещи в ръка. Бяха се събрали на бдение. На тротоара имаше цветя и снимки на убити момчета, бащи, съпрузи, а на плаката пищеше: "Помнете Сребреница".
Младежът на една от снимките ѝ заприлича на Умут – беше на същата възраст, на която беше той, когато го арестуваха. В тълпата беше и Мона – с пурпурночервен хиджаб до раменете и със свещ в ръка. Пери се приближи до нея, посочи снимките и каза: