– Много тъжно...
– Повече от тъжно. Геноцид, който не трябва да се забравя. Защо не останеш с нас?
Пери взе една свещ и снимката на момчето, което приличаше на брат ѝ, и застана до приятелката си. Нощта я погълна като придошла река.
– Само мюсюлмани ли участват в бдението? – попита по едно време тя.
– Организирано е от Мюсюлманското студентско сдружение, но дойдоха и други, за да изразят подкрепата си. Eд от семинара на Азър също е тук.
Мона се заговори с организаторите и Пери се приближи до Eд.
– Здрасти.
– Здрасти. Май само аз съм евреин тук. Или полуевреин...
Пери използва думите му като преход към темата за религията и каза:
– Може ли да те попитам защо си се записал в семинара за Бог?
– Заради Азър. Той промени живота ми.
– Наистина ли? – Пери си спомни почти незабележимия поглед, който двамата си бяха разменили.
– Миналата година бях пред раздяла с приятелката ми и той ми помогна.
– Посъветва те да не го правиш?
– Не точно. Каза ми да се опитам да я разбера. Двамата бяхме гаджета от гимназията. Тя изведнъж стана много набожна и се промени.
Момичето се придържало стриктно към Тора, а той бил отдаден на науката и двамата все повече се отдалечавали един от друг.
– Не знам защо, но се обърнах към Азър. Можех да отида при някой равин, но професорът ми се стори най-подходящ.
– И той какво ти каза?
– Даде ми странен съвет: да я слушам и да правя каквото казва четирийсет дни. Един месец плюс десет дни. Не е толкова много, ако обичаш някого. Каза да честваме заедно Шабат, да бъда до нея и да ѝ позволя да ме въведе в своя свят. Без да коментирам и противореча.
– И?
– Така и направих. Беше ужасно трудно. Чуя ли религиозни бръщолевения, едва се сдържам да не избухна. Но според Азър съденето е работа на съдиите, философите не съдят. Те разбират. Но това не беше всичко – засмя се Eд.
– Имаше и още?
– След четирийсетте дни професорът каза, че е ред на приятелката ми. Тя да ме слуша, а аз да говоря. Един вид, да мине през религиозен детокс.
– Тя направи ли го?
– Разбира се, че не – поклати глава Eд. – Скъсахме. Но аз разбрах идеята на Азър. И затова го харесвам толкова много.
Ентусиазмът на Eд, както и безпрекословното му доверие на ученик към учителя я подразниха и Пери заяви:
– Само че ние не сме философи. Ние сме студенти.
– Точно там е работата! Всички преподаватели ни дават свобода. А той не ни оставя на мира нито за миг. Вярва, че каквото и да е призванието ни, ние всички трябва да бъдем философи.
– Това не са ли твърде големи очаквания към обикновени студенти?
– Ти не си обикновена. И никой не е.
Пери стисна устни.
– Какъв е проблемът? Не харесваш ли Азър? – учуди се Eд.
– Харесвам го, но... – Тя преглътна и добави: – Не съм сигурна дали не експериментира с нас, което не ми допада.
– Може и да експериментира, но какво от това! Той промени живота ми. За по-добро.
Започна да ръми ситен дъждец, който обещаваше да се превърне в порой, и бдението беше отложено. Прибраха плакатите, свещите и снимките. Мона тичаше насам-натам с организаторите.
Пери подаде ръка на Eд. Той я прегърна с две ръце.
– Всичко хубаво! И вярвай на Азър. Той е много готин!
Останала сама в мрака, Пери се наслаждаваше на мириса на земя и дъжд и нямаше против да се понамокри, докато вървеше покрай сградите, в които са се провеждали дебати векове наред. Съседи, превърнали се във врагове, унищожени книги, заглушени идеи, преследвани мислители... И всичко това – в името на Бог.
Кой беше прав? Трой или Eд? Само за една вечер беше чула две противоположни мнения за Азър и бедата беше там, че може би и двете бяха верни. Като в стар османски театър на сенките, пред нея имаше завеса и тя виждаше само отражения. Азър беше кукловодът зад завесата – винаги там и винаги владеещ действието, но същевременно непознат и недосегаем.
Потиснатите
Истанбул, 2016 г.
Последният от les bonbons du harem изчезна и в трапезарията влезе куче. То развяваше опашка със замах, който не подхождаше на дребното му телце. Померанче със сплескана глава, тъжни очи и пухкав кожух с цвят на посърнали есенни листа.
– Пом-Пом! Липсвах ли ти, миличко? – извика бизнесдамата.
Тя грабна кученцето и го сложи в скута си. То замига със спокойно лисиче изражение, което можеше всеки миг да се превърне в злобно и враждебно.