Всички се засмяха, а Пом-Пом излая.
Пери използва възможността и запали цигара. Прислужницата, която я посрещна на входа, раздаде пепелници. Какво ли си мислеше за гостите? Може би по-добре да не знае...
– Милата ни Пери е доста умислена – подхвърли домакинята.
– Денят беше доста натоварен – делово отвърна Пери, за да отклони любопитството ѝ.
Аднан, който пиеше силно и черно кафе с бучка захар в устата, се наведе напред, сякаш споделя тайна. Бучката се беше разтопила и той каза:
– Понякога ми се струва, че Пери харесва литературните герои повече от истинските хора. Вместо да изготвя списъци с гости, тя окачва любимите си стихотворения на въженца в спалнята.
Пери се усмихна при спомена за обичая на Азър.
– Завиждам ти – обади се дизайнерката. – На мен не ми остава време да чета.
– Обожавам поезията – обади се пиарката. – Иде ми да зарежа всичко и да отида да живея в някое рибарско село. Истанбул развращава душите ни!
– Ела в Маями. Купихме къща на океана – предложи домакинът.
– Ама и ти си един! – възмути се жена му. – Говорим за поезия, а ти за Маями. В теб няма нищо артистично.
– Какво лошо казах? – учуди се мъжът ѝ.
Беше твърде богат, за да го критикуват, и никой не отговори на въпроса.
На вратата се позвъни един, два, три пъти – хем припряно, хем някак извинително.
– О, най-сетне! – скочи бизнес дамата. – Ясновидецът дойде!
– Ураа! – извикаха гостите.
Пом-Пом се втурна към вратата с джафкане и яростен лай.
Сред настъпилата врява Пери чу тихия сигнал за съобщение на телефона на Аднан. Макар да беше помолила майка си да напише "Обади се", тя ѝ изпращаше подробно съобщение. "Намерих номера, изпуснах предаването си по ТВ. Ширин: 01865..." Цифрите заиграха пред очите ѝ. С тях щеше да отключи отдавна заключен сейф.
Тълкувателят на сънища
Оксфорд, 2001 г.
Професор Азър влезе с цяла камара книги. Следваше го портиерът Джим, който буташе количка с малка керамична печка, рула черна хартия, сиди плейър и възглавници, които приличаха на онези в самолетите.
Като в пиеса, помисли си Пери, Азър е актьорът, а ние – публиката.
– Благодаря, Джим. Задължен съм ти – каза професорът.
– Няма защо, господине.
– Не забравяй да дойдеш, когато свършим.
Мъжът кимна машинално и си тръгна.
Азър огледа младите, нетърпеливи студенти, подредили се в кръг. На ярката светлина очите му изглеждаха уморени и тъмнозелени като набразден от въртопа на подводно течение горски поток.
– Как сте?
Отвърна му хор от оживени гласове.
– Макар да има научни доказателства, че човек не може да навакса недостига на сън, днес ви се предоставя такава възможност. Моля всеки да вземе възглавница.
Азър се залови с печката и Кевин попита:
– Господине, университета ли ще палим?
– Как отгатна пъкления ми план? Не, нищо няма да палим.
След няколко секунди електрическата печка засвети в яркочервено.
– Момчета и момичета, представете си, че сте в топла и уютна стая. Навън е ужасно студено. Какво друго ви остава, освен да поспите? Сложете глави на възглавниците!
Всички го послушаха, освен Пери, която седеше с изправен гръб и гледаше с учудени очи.
– Само така, Пери! – усмихна се Азър. – Трябва винаги да сме нащрек. Кой знае, може във възглавниците да има диви котки!
Тя се изчерви и сложи глава на възглавницата.
Професорът облепи прозорците с черната хартия и в стаята настъпи полумрак. Включи плейъра и от него се разнесоха звуци от пукащи в горящ огън съчки.
– Какво ще правим, господине? – не мирясваше Кевин.
– Отправяме се към едно място, често посещавано от Рене Декарт.
Някой потули смеха си, но останалите като че ли проявиха интерес.
– Великият философ е бил на вашите години. Има ли някой от вас, който вече да е постигнал нещо значимо?
Мълчание.
– Декарт е имал големи амбиции. Сигурен съм, че вашите са още по-големи. Само че неговите били основани на методологично и философско изследване.
– Нашите също! – обади се Бруно.
Азър го изгледа леко подигравателно и продължи:
– Ще посетим сънищата на Декарт. В първия сън младият философ се катери по един хълм. Бои се, че ще падне. Знае, че трябва да е упорит, но и че не може да постигне нищо без помощта на висша сила – Бог.
Пери слушаше с глава на възглавницата и с притворени очи.
– В далечината съзира параклис – къщата на Бог. Вятърът го вдига, понася и блъска в стените.