– Да, господине – отговори хорът.
Главата на Пери щеше да се пръсне. Заради вятъра и силата на нещата извън контрол, заради преплитащите се зло и добро, заради необходимостта да извлече смисъл от хаоса, тайните кодове на сънищата и проявленията им в живота, както и заради самотата на един млад философ, търсещ истината с уместния и до ден днешен въпрос: "Кой път да поема в живота?" Докато слушаше Азър, в нея настъпи незабележима, но и невъзвратима промяна. Зейна бездна, в която не смееше да погледне. Нещо се пропука зад обичайната ѝ сдържаност и разкри галопиращото ѝ сърце. Искаше да слуша професора безкрай, а той да говори само и единствено на нея.
Думите на Азър за Господ, за живота, вярата и науката лепнеха като оризови зрънца на пара и хранеха гладните умове. Когато го слушаше, Пери не се чувстваше объркана и разединена, а осъзнаваше, че има и друг начин да гледа на света – различен от този на баща ѝ и този на майка ѝ. Думите му ѝ помогнаха да намери спасение от мъчителната раздвоеност, сред която израсна в дома на Налбантоглу. В негово присъствие показваше различните си страни и въпреки това срещаше одобрение. Не се налагаше да потиска, контролира или крие нито една своя черта. Светът на Азър беше встрани от догматиката на злото и доброто, на Господа и Шейтана, светлината и тъмнината, суеверията и разума, теизма и атеизма. Той беше над наследените от Пери противоречия на Менсур и Селма. Макар да искаше да го отрича колкото може по-дълго, Пери чувстваше дълбоко в душата си, че е запленена от професора. Имаше нещо плашещо и опасно във факта, че той вероятно има отговор на всички нейни въпроси и че чрез него може да намери пряк път към разрешаването на всяка предстояща загадка.
Мантията
Оксфорд, 2001 г.
– Изразявайте се по друг начин и винаги използвайте множествено число. Толкова често опростяваме разбирането за Господ в търсене на един-единствен отговор или формула. Това е грешка!
Професор Азър вървеше бързо между студентите с ръце в джобовете и говореше. Допреди няколко десетилетия дори най-блестящите учени били сигурни, че до двайсет и първи век религията постепенно ще изчезне от лицето на земята. Но в края на 70-те тя се завърнала на сцената като непримирима дива и с времето гласът ѝ ставал все по-кънтящ. Съвременните разпалени препирни винаги включвали и нея.
Tози век щял да бъде по-религиозен от предишния, поне в демографски смисъл, тъй като набожните имали повече деца. Вторачени в религиозни, политически и културни конфликти, хората забравяли за най-важната загадка – Бог, докато в предишните векове философите и техните ученици умували много повече върху идеята за Него, отколкото за самата религия. В наши дни популярните сред интелектуалците от двете страни на Атлантическия океан теистично атеистични дебати разнищвали повече политиката, религията и световното положение, отколкото вероятността за съществуването на Бог. А когато пренебрегваме когнитивната способност за поставяне на екзистенциални и епистемологични въпроси за Бог и прекъсваме връзката с предишните философи, ние губим божествеността на въображението.
Пери забеляза, че повечето студенти си водят бележки и записват всяка дума. Тя предпочиташе да слуша.
– Мнозина страдат от Б. С. Знаете ли какво е това? – попита Азър.
– Бръщолевещият синдром – предположи Кевин.
– Биполярно състояние? – подхвърли Елизабет.
Азър се усмихна, сякаш беше очаквал такива отговори, и каза:
– Болестта на сигурността.
Сигурността действала на любознателността като слънцето на Икаровите криле. Със сигурността идвала арогантността, с арогантността – слепотата, със слепотата – тъмнината, а с тъмнината – още повече сигурност. Според Азър това било тавтология на убежденията. На неговите лекции студентите не трябвало да са сигурни, за каквото и да е, дори за програмата на курса, която като всичко останало подлежала на промяна. Било необходимо да бъдат като рибари в океана на знанието. Накрая можело да уловят риба меч, но можело да се върнат и с празни ръце.
Всички в групата трябвало да се чувстват като пътници, като другари по маршрута на някаква дестинация, до която можело да не стигнат. Важното било да вървят и да търсят, тъй като в този свят с неясна сложност било сигурно едно: старанието е по-добро от ленивостта и ентусиазмът е за предпочитане пред апатията. Въпросите са по-важни от отговорите, а любопитството стои по-високо от убедеността. Накратко, те били "Учащите".
За болестта на сигурността нямало бърз и ефикасен лек; но можело да си я представят като мантия, която могат да свалят.