Словесният и емоционален потоп в дома им объркваше невинната Пери. От всичко чуто беше ясно, че Аллах е единственият. Но тя не разбираше как свещените религиозни проповеди на майка ѝ са същите тези, срещу които негодуваше баща ѝ. Изглеждаше невъзможно да принадлежат на един и същи Бог. Ако Господ беше един, как така гледаха на Него по два съвършено различни начина? Нали бяха свързани – ако не вече с брачно ложе, то поне с брачни халки?
Винаги нащрек, Пери беше отстъпчив и любезен свидетел на безмилостните вендети на родителите си и още в крехка възраст осъзна, че няма по-болезнена кавга от семейната и че няма по-болезнена семейна кавга от кавгата за Господ.
Ножът
Истанбул, 2016 г.
Само след миг забеляза децата с чантата. Просякинчетата изчезнаха светкавично, ала тя тичаше бързо и ги приближаваше. Не можеше да повярва на късмета си – ако това беше късмет. Улицата беше тясна, сумрачна, с високи каменни дувари. Пери едва си поемаше дъх, но не спираше.
Момичетата стояха до скитника, който беше взел фаса ѝ. Спря пред тях. До този момент нямаше време да се замисли, но ето че изведнъж се стъписа.
Мъжът се усмихна спокойно, сякаш я беше очаквал. Отблизо изглеждаше различен – слабите му скули бяха симетрични, а дълбоко в очите му светеше младежко пламъче. Ако не изглеждаше толкова окаяно, в него можеше да се долови дори осанка на денди. Той стискаше чантата пред скута си и я галеше като отдавна изгубена любовница.
– Чантата е моя! – намери сили да извика Пери, като преглътна буцата в гърлото си.
Скитникът щракна закопчалката, обърна чантата и изсипа съдържанието: ключове, червило, молив за очи, писалка, миниатюрно шишенце с парфюм, мобилен телефон, пакетче носни кърпи, слънчеви очила, четка за коса, тампон... и кожен портфейл. Мъжът го вдигна внимателно и извади пачка банкноти, кредитни карти, дамска розова лична карта, шофьорска книжка и семейни снимки със скъпи спомени. Докато си подсвиркваше някаква весела, безгрижна мелодия като от музикална кутийка, той прибра парите и телефона. Тъкмо да хвърли портфейла, скитникът се загледа в полароидната снимка, която беше скрита в едно от отделенията. Стара реликва отпреди много години.
На снимката се виждаха мъж и три момичета. Професор със студентките си. Увити с шалове, палта и шапки, те стояха пред Бодлеанската библиотека в Оксфорд. Бяха се сгушили или заради студа, или по навик и така бяха увековечени в един от най-студените дни през онази далечна зима.
Мъжът вдигна глава и ѝ намигна, сякаш беше разпознал Оксфорд от някой филм или снимка във вестник. Или пък беше забелязал, че жената пред него е едно от момичетата на снимката напълняла и с бръчки, с по-къса и права коса, ала със същите, прикриващи тъга очи. Той захвърли полароидния спомен настрани.
Пери гледаше – само няколко секунди, не повече – как снимката лети във въздуха и след това се понесе към земята. Тя потрепери, сякаш снимката беше жива и щеше да я заболи.
Обзета от паника, тя ги заплаши, че всеки момент ще ѝ се притекат на помощ: полицията, жандармерията и съпругът ѝ. Размаха да покаже пръста с брачната си халка с горчивото съзнание, че момичето на снимката би ѝ се присмяло как парадира със семейното си положение, като че ли е някакъв амулет. Само че мъжът имаше достатъчно причини – а не само издайническото притеснение в гласа ѝ – да не ѝ вярва. Уличката беше пуста и сумрачна. Колко ли се беше отдалечила от главния път? Дочуваше колите, но шумът беше приглушен, сякаш идваше иззад стена. Обзе я страх.
Скитникът не помръдна за един мъчителен момент. Беше толкова тихо, че Пери би чула дори крачетата на някоя шмугнала се в близкия боклук мишка, която ровичка и тършува с разтуптяно, мъничко колкото шамфъстък сърце. Уличката беше далеч от царството на котките, далеч от границите на града, а в този миг и далеч от целия свят.
Съвсем спокойно мъжът извади от джоба си найлонова торбичка и изстиска в нея съдържанието на някаква тубичка. Наду торбичката и я оформи като малък балон. Усмихна се на творението си, сякаш беше идиличен стъклен глобус с перли и диаманти вместо снежинки. Покри носа и устата си, вдиша един път, два пъти и още веднъж, по-бавно. Когато вдигна глава, очите му гледаха отнесено, хем беше там, хем го нямаше. От лепилото. Чак сега Пери забеляза, че бялото им беше прорязано с червени жилки, които приличаха на пукнатини в пресъхнала земя. Вътрешният глас ѝ казваше да се върне при дъщеря си и колата, но тя стоеше, сякаш лепилото беше стигнало до краката ѝ, прилепвайки я към мястото.