Чу се "бийп" и екранът потъмня. Пери стоеше и не помръдваше, замислена върху думите, които сякаш сами се изплъзнаха от устата ѝ. Странно, но ѝ олекна Умът ѝ вече не беше какофония от притеснения, въпроси "ами ако", тайни и потиснати желания. Най-сетне го направи. Обади се на Ширин. Каквото и да се случеше, щеше да го понесе. Нощта вече не беше външна сила, а вътре в нея, надигаше се, изгаряше дробовете ѝ и напираше през вените да излезе на бял свят. И тогава си каза, че едва ли има по-голямо чувство на лекота от онова, което изпитваш след победата над дълго потискан страх
Лимузината
Оксфорд, 2001 г.
В един зимен ден Ширин влезе в стаята на Пери с розов куфар на колелца. Заминаваше при семейството си за коледната ваканция. Всички заминаваха – студенти, преподаватели, университетски служители. Всички без Пери, която беше надвишила разходите си за срока, а и не можа да намери евтин билет до Истанбул
– Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с мен в Лондон? – попита Ширин за десети път.
– Да. Тук ми е добре.
Всъщност "тук" нямаше да е тук, тъй като студентите трябваше да освободят стаите през ваканцията, за да се ползват от участници в оксфордските конференции. На тези, които оставаха, колежът предлагаше временни, по-малки жилища.
Ширин се приближи до Пери, погледна я в очите и каза:
– Мишле, обещай, че ако промениш решението си, ще ми звъннеш. Мама ще се радва да се запознае с теб. Тя обича да кани приятелите ми, за да им се оплаква от мен. Идиотско семейство сме. Тормозим се един друг, но сме готини с гостите. Ще те глезим!
– Обещавам да се обадя, ако се почувствам самотна.
– Окей! И не забравяй, че когато се върна, ще се местим. Време е да живеем в къща.
Пери се надяваше, че Ширин е забравила, но тя държеше на своето. Всички студенти бяха минали по този път: започваха от уютната прегръдка на колежа с неговите скаути, трапезария, библиотека и обща зала, после започваха да се задушават, да търсят съквартиранти и през втората година се изнасяха. Мнозина и без това нямаха избор, тъй като колежите им не бяха в състояние да настанят всички студенти.
Всеки път, когато Ширин заговореше за местене, Пери ѝ отказваше любезно, но категорично. Но приятелката ѝ както винаги беше непримирима, а ентусиазмът ѝ – заразителен. Тя показваше снимки на къщи от агенцията за недвижими имоти и я уверяваше, че по-големите разноски били без значение. В замяна щяла да получи повече лично пространство и спокойствие. Мразела самотата и ако Пери се съгласяла да наемат къща заедно, щяла да ѝ бъде много задължена.
– Ще си помисля – отговаряше смутено Пери.
– Какво има да мислиш? Животът в колежа е за първокурсниците. След това остават онези, които са твърде смотани, за да се преместят, и... шантавите нърдс.
– Както и онези, които нямат достатъчно средства.
– За пари ли става дума? – попита Ширин с онзи презрителен тон, с който се обръщаше към неприятните типове и неизбежните досадници, все едно бяха спукани мръсни канали или неприбрани боклуци. – Това трябва да е най-малкото ти притеснение. Остави това на мен!
Тя не го казваше открито, но от време на време намекваше, че семейството ѝ е богато. Затрудненията ѝ никога не бяха от парично естество и Пери беше сигурна, че скапаната къща с течащ покрив в Лондон, в която уж живеело семейството ѝ, изобщо не е такава. Приятелката ѝ настояваше да плаща целия наем и искаше от нея само да сложи книгите и дрехите си в няколко кашона и да я последва в новото приключение.
– Трябва да тръгвам, мила! – Ширин я целуна по двете бузи и я задуши с парфюма си. – Честита Нова година! Нямам търпение да посрещна две хиляди и втора! Имам чувството, че тя ще бъде най-прекрасната година досега!
Пери грабна бутилката вода от бюрото и я последва до централния вход. Главният портиер беше бивш военен и знаеше студентите по име.
– Приятни празници, Ширин! И на теб, Пери! Ще се видим догодина – весело каза той.
На Пери ѝ се стори, че мъжът се обърна към нея с подчертана топлина и сърдечност, сигурно я съжаляваше. Единствената студентка, която не си отиваше вкъщи.
Отвън чакаше черна лимузина с шофьор. Ширин се запъти към колата, като леко се клатушкаше на високите токове с куфара зад себе си. Пери я гледаше и изпитваше противоречиви чувства. Ако живееше в една къща с нея, притеснението ѝ от настоятелното упорство на Ширин сигурно щеше да се задълбочи. Освен това искаше ли наистина да бъде задължена на нея или на когото и да било друг? И все пак би било прекрасно да имат свое местенце...