Старата жена седна на стола срещу нея, главата ѝ клюмна, тя притвори очи и заспа. Пери взе одеялото до касата и внимателно я зави. Времето се разтегли и заизнизва бавно и загадъчно, като клея от смолата на анадолските шишарки. Обзе я опияняващата мисъл, че вселената е изпълнена с възможности. Заобиколена от всички тези книги, които искаше да прочете, и прехласната по полупровокиращия и полууспокояващ стил на Азър, тя бе обзета от спокойствие, каквото не бе изпитвала от години. Вярно, все още беше ядосана на професора, но на книгите не можеше да се сърди. Непрекъснато мислеше за лекциите му. И да искаше, не можеше да престане.
Тъкмо довърши една глава и чу месинговото звънче на вратата. Някой беше влязъл и от прага нахлу студ.
Професор Азър. Всеки будистки монах би му завидял за дългото тъмно палто и шал с цвят на шафран. Елегантният му вид се допълваше от кадифена широкопола шапка, която едва побираше буйните кичури.
– Може ли да влезем? – попита той, без все още да я вижда.
Пери се втурна към вратата, като закачи големия пръст на крака си в цепнатината на дъските. До професора стоеше коли с остра муцуна и дълга, гъста козина на черни, махагонови и бели ивици.
Азър вдигна вежди.
– Здравей, Пери. Каква изненада! Какво правиш тук?
– Работя в книжарницата по няколко часа.
– Чудесно! Какво да правя със Спиноза?
– Моля?
– Кучето ми. Навън е много студено.
– О, няма проблем. Нека влезе. – После се сети, че собствениците бяха против присъствието на кучета в книжарницата, и каза: – Ще може ли то... Спиноза... да почака при входа?
Но Азър и кучето бяха вече вътре и вървяха с вдигнати глави и отправени напред погледи като два египетски йероглифа.
– Отдавна не съм минавал – огледа се професорът. – Различно е от преди. По-голямо и по-светло.
– Разместихме някои неща и изхвърлихме големите мебели.
Спиноза подуши наоколо и се настани на най-меката възглавница, а козината му се разстла по пода.
Азър може и да беше забелязал притеснението ѝ, но не го показа, а смени темата с характерния модулиращ тон на гласа си.
– Харесва ми Дървото на забраната! Страхотна идея.
Пери изпита чувство на гордост. Изкуши се да му каже, че е нейно творение, но не искаше да помисли, че се хвали, и попита първото нещо, което ѝ хрумна:
– Някаква книга ли търсите?
– Не. Агентът по рекламата ме помоли да подпиша наличните бройки. – Азър погледна книгата на стола. – Това ли четеш?
– Тъкмо започнах – отвърна Пери и помести неловко крака.
Той почака да чуе още нещо, но тя мълчеше, сякаш в очакване да намерят общ език. Накрая посочи масата и каза:
– Седнете. Сега ще донеса книгите.
Седем заглавия в наличност. Две бяха изчерпани и поръчани. От всяка имаше по десет-петнайсет бройки и Пери струпа камарата на масата. Професорът съблече палтото, извади автоматична писалка и започна да ги подписва. Тя му донесе кафе и започна да подрежда рафта в ъгъла, откъдето скришом го наблюдаваше.
По едно време Азър я погледна въпросително над очилата.
– Защо не си вкъщи за празниците?
– Не можах да замина – махна Пери с ръка, сякаш Истанбул беше наблизо. – Няма проблем. За нас Коледа не е толкова важна.
Професорът я изгледа проницателно.
– Да не би да твърдиш, че не ти е мъчно да си далеч от дома и семейството за празниците?
– Нямах предвид това – познаваше го от месеци, но продължаваше да мисли, че той нарочно се преструва, че не я разбира. – Исках да кажа, че Коледа е по-важна за християните.
Тя замълча. Дали не каза нещо нередно? Внимаваше много с думите – все едно стъпваше върху заледено езеро и спираше от време на време да провери дали ледът не се е пропукал.
В очите му проблесна странен лъч, който я прониза.
– Родителите ти практикуващи мюсюлмани ли са?
– Майка ми и по-малкият ми брат – да, но баща ми и по-големият ми брат – не.
– Разрив в идеите – заяви тържествуващо Азър, сякаш най-сетне беше намерил липсващото парче от пъзела, което през цялото време е било пред очите му. – Нека позная. Близка си с баща си и с големия си брат.
– Да – преглътна Пери.
Той кимна и продължи да подписва книгите.
– Ами вие? Вие не празнувате ли със семейството си? – престраши се да попита тя.
Професорът замълча и тя не настоя за отговор. Чуваше се само похъркването на колито и още по-силното хъркане на старата жена, тиктакането на часовника грандфадър и скрибуцането на писалката. Лицето на професора се изопна и погледът му се разсея за миг. За него всичко беше преходно, мимолетно, непостоянно. Нямаше минало, нямаше бъдеще, а само настоящ момент, който вече беше отминал.