Къщата на Азър беше на "Удсток Роуд" в Годстоу, на двайсетина минути път с автобус. През пролетта селцето тънеше в тучна английска зеленина и гледаше отвъд "Порт Медоу", към острите, замечтани кули на Оксфорд. Когато слезе от автобуса, отново започна да вали сняг, косата и палтото ѝ се покриха с големи пухкави снежинки. Пери не се изненада, че наоколо нямаше други къщи. Почти беше сигурна, че Азър е прикрит мизантроп.
Къщата беше внушителна и с двойна фасада, а възрастта ѝ, също като възрастта на собственика – трудна за определяне. Имаше вид на дом с минало и с много потайни истории. Вървеше внимателно по извитата пътека под голите дъбове. Вятърът я пронизваше. Тя трепереше от студ и от нерви. Обърна се към спирката. Как щеше да се прибере? У Азър сигурно имаше гости с коли и може би някой щеше да я закара до Оксфорд. Колко типично за нея – да се тревожи за края на вечерта още преди да е започнала.
От прозорците на първия етаж струеше топла и златиста като мед светлина. Стиснала тарталетите до гърдите си, Пери се заслуша във веселата глъчка, отекващия смях и долитащата музика. Нито тя, нито приятелите ѝ слушаха такава музика. Както в светлината, така и в музиката имаше нещо приканващо и същевременно заплашително.
Пери пристъпи към прага и в този миг чу съскане като свистене на далечна кола. На улицата нямаше нито кола, нито мотор, камо ли велосипед в това време. Една друга част от мозъка ѝ, по-бавна и по-разумна, я предупреди, че шумът идва много по-отблизо. Огледа се наоколо. Взря се в мрака и се загледа във високия жив плет. Замръзна на място и сърцето ѝ затуптя уплашено. Нищо не помръдваше. Не духаше вятър. И въпреки това беше сигурна, че нещо или някой я наблюдава.
– Кой е там? – инстинктивно извика тя.
От тъмния плет изникна силует.
Пери направи крачка напред.
– Трой, ти ли си?
Момчето се показа. Бледо и смутено.
– Боже мой, изкара ми ума! Следиш ли ме?
– Ти пък! Не следя теб – Трой кимна към къщата. – Наблюдавам дявола. А ти какво правиш тук?
Пери не отговори на въпроса.
– Защо следиш професора?
– Нали ти казах, че го съдя. Трябват ми доказателства.
Той е обсебен от Азър, помисли си Пери. Странно, сред толкова много мании, омразата и обичта бяха като два съседни цвята в палитрата на художник.
От къщата долетя смях. Момчето се втурна зад плета.
– Не казвай, че си ме видяла!
Пери се ядоса.
– Нямаш право да го следиш. Ще вляза и ще изляза след десет минути. Ако си още тук, ще кажа на Азър. И ако той не извика полиция, ще я извикам аз!
– Спокойно, спокойно! – вдигна ръце Трой. – Не стреляй!
Тя тръгна към входната врата, на която имаше витраж с кехлибарени, маслиненозелени и тъмночервени шарки. В средата беше изрисуван същият кръг, който беше видяла в кабинета на Азър и в стаята на Ширин. Развълнувана, Пери натисна звънеца и се разнесе подобен на птича песен звук. Но не песен на сладкопойно канарче или славей, а по-скоро крясък на папагал, който се присмива на госта на вратата. Глъчката в дома секна за миг и отново се надигна. Зад витража се появи сянка и се чуха стъпки. Може би трябваше да подсили гланца на устните си, но вече беше късно.
На прага застана висока, стройна и красива блондинка. Тя огледа Пери от главата до петите и на устата ѝ се появи усмивка, която можеше да мине за дружелюбна, стига да не излъчваше надменност. Жената съзнаваше, че е секси. Тъмносинята рокля без презрамки прилепваше и очертаваше тялото ѝ с форма на пясъчен часовник. Тя със сигурност не беше професор, помисли си Пери. Добре че не дойде с небесносиния пуловер. Не искаше да има нищо общо с тази жена. Дори и синия нюанс в облеклото.
Азър беше казал, че Спиноза е семейството му, но това не означаваше, че няма приятелка или съпруга. Той нямаше халка, но не всички мъже носеха венчални пръстени. Защо не ѝ беше идвало наум, че Азър си има някого? На неговите години всички си имаха по някого.
– Здравей, хубаво младо момиче – каза жената и грабна кутията с тарталети. – Ти си сигурно туркинчето.
Чуха се забързани стъпки и Азър се появи зад блондинката. Държеше неотворена бутилка вино, насочена към тях като корабно оръдие. Със сиво поло, цвят металик, и кашмирено сако в бордо, той ѝ заприлича на френския интелектуалец Дуй Алтюсер, преди да удуши жена си.
– Пери, ти дойде! – извика той, челото му блестеше на светлината. – Не стой на студа! Влизай, влизай!