Младежът погледна към небето и видя, че луната почти не е променила положението си от момента, когато писъците на чернокожата ги бяха събудили за първи път.
„Господарката очевидно е намислила да не спи и да ни дебне — унило си помисли той. — Щом забележи, че потъваме в дълбок сън, който ще ни помогне да съберем нови сили, тя отново ще закрещи. Ще повтаря този номер, докато остане без глас.“
Внезапно смехът на Дета стихна. Роланд се приближаваше към нея, приведеното му тяло се очертаваше под бледите лунни лъчи.
— Хич не се приближавай, мръснико — извика тя, но гласът и издаваше страха и. — И без това не можеш да ми направиш нищо.
Стрелецът застана пред нея и за миг Еди беше напълно убеден, че търпението на Роланд се е изчерпало и че ще смаже Дета като досадна муха. Ала за негово учудване Стрелецът се отпусна на едно коляно пред нея, сякаш се готвеше да и направи предложение за женитба.
— Слушай… — започна той, а Еди не можеше да повярва, че спътникът му е способен да говори толкова нежно. Дета също беше изумена, постепенно на лицето и се изписа страх. — Чуй какво ще ти кажа, Одета.
— На коя викаш О-Дета? Това не ми е името.
— Млъквай, мръсницо — изръмжа Роланд, сетне продължи с предишния кадифен глас: — Ако ме чуваш и ако изобщо можеш да я държиш под контрол…
— Що ми говориш така? Като че дрънкаш не на мен, а на друга. Престани да хитрееш. Веднага престани, чуваш ли?
— … накарай я да млъкне. Мога да и запуша устата, но не искам. Опасно е да запушиш устата на някого — току-виж се задушил.
— ПРЕСТАНИ ДА ДРЪНКАШ ГЛУПОСТИ, БЯЛ ПЕДЕРАСТ ТАКЪВ!
— Одета — прошепна Роланд, гласът му прозвуча така, сякаш зашумоляха дъждовни капки.
Чернокожата млъкна и втренчи в него широко отворените си очи. Еди никога не беше виждал толкова омраза и страх в човешки очи.
— Мисля, че на тази мръсница ще и бъде все едно дори ако се задуши. Иска да умре, но съм сигурен, че още по-силно желае твоята смърт. Ала ти си жива (поне засега) и нещо ми подсказва, че не за първи път си имаш работа с Дета — тя се чувства в тялото ти прекалено удобно. Ето защо мисля, че чуваш думите ми и ще успееш да я контролираш, макар още да не можеш да се освободиш от нея. Не и позволявай да ни събуди за трети път, Одета. Не ми се иска да и запуша устата, но ако се наложи, ще го сторя.
Той се изправи, отдалечи се без да се обръща, легна, зави се с одеялото и веднага заспа.
Дета продължаваше да се взира в него, ноздрите и се разширяваха като на запечен кон.
— Белият боклук взе да се прави на магьосник — прошепна тя.
Еди също легна, но дълго не можа да заспи, въпреки че беше уморен до смърт. Всеки път, щом се унесеше, внезапно отваряше очи, очаквайки да чуе истеричните крясъци на чернокожата.
След около три часа, когато луната вече се спускаше по небосклона, той най-сетне заспа.
През тази нощ Дета повече не крещя: беше се изплашила от Роланд или искаше да запази гласа си за бъдещи „подвизи“. Или пък — кой знае? — Одета беше чула молбата на Стрелеца и беше овладяла положението.
Еди се събуди с главоболие, чувстваше се още по-уморен. Погледна към инвалидната количка с плахата надежда, че ще види Одета. Господи, дано да види Одета…
— Добро утро, сополанко — изграчи Дета и злобно се усмихна. — Вече си мислех, че ще хъркаш чак до обяд. Ама не можеш, нали така? Трябва да ме повозиш още няколко километра. Ти ще ме возиш, малкия, щото приятелчето ти с магьосническите очи съвсем е сдало багажа. Помни ми думата — скоро ще обърне петалата. Още малко му остава, макар да се тъпче с пушеното месо, дето вие двамката тайно си похапвате, като свършите с чекиите. Да тръгваме, сладурче. В никакъв случай не ща да ви бавя. — Тя понижи глас и притвори клепачи, ала очите и лукаво се взираха в него: — Засега.
Лукавите и очи сякаш обещаваха: „Ще запомниш този ден, бяло момче. За дълго ще го запомниш. Честна дума.“
През този ден изминаха около четири километра, може би дори по-малко. Инвалидната количка се преобърна два пъти. Веднъж Дета незабелязано успя да сграбчи ръчната спирачка и силно я дръпна. Втория път „заслугата“ беше изцяло на Еди, който тласна количката прекалено силно в стремежа си да избегне поредния пясъчен капан. Това се случи привечер; младежът се изплаши, че този път не ще успее да я измъкне. Все пак напрегна последните си сили и избута количката с треперещите си ръце — тласъкът се оказа прекалено мощен, Дета се преобърна като смешния Хъмпти-Дъмпти от „Алиса в страната на чудесата“, след което Еди и Роланд се поизпотиха, докато успеят да поставят количката на колелата и. Оказа се, че ако бяха закъснели само с няколко секунди, последствията щяха да бъдат фатални. Ремъкът, който минаваше през гърдите на Дета, се беше повдигнал и бе пристегнал гърлото и. Тя се задушаваше, лицето и вече беше посиняло; всеки момент щеше да загуби съзнание, но продължаваше злорадо да се смее.