„Остави я да пукне — искаше да каже Еди, като видя как Роланд се наведе и побърза да разхлаби възела. — Не зная дали наистина желае смъртта, но със сигурност жадува да ни убие… остави я да пукне.“
После пред очите му изплува образът на Одета (бяха се срещнали за толкова кратко време, че споменът за нея сякаш вече избледняваше) и се спусна да помогне на Роланд, Стрелецът нетърпеливо го отблъсна.
— Това е работа само за един човек.
Когато разхлаби ремъка и Господарката успя да си поеме въздух, той се обърна и внимателно изгледа младежа.
— Май е време да спрем и да устроим лагер за през нощта.
— Да повървим още малко — умоляващо отговори Еди. — Мога да издържа.
— Ама, разбира се — обади се Дета. — Я виж какъв е здравеняк. Мястото му е на полето — да събира памук, но как ще му остават сили нощем да те изсмуче.
Тя все още отказваше да се храни, лицето и вече беше измършавяло, а хлътналите и очи гневно проблясваха.
Роланд изобщо не и обърна внимание, а внимателно огледа Еди, сетне кимна.
— Добре. Но съвсем малко.
След двайсет минути младежът сам се отказа. Ръцете му като че се бяха превърнали в желе.
Седнаха под сянката, хвърляна от скалите; чуваха крясъците на чайките, наблюдаваха настъпването на прилива и очакваха след залез слънце да се появят омарите.
Роланд прошепна на Еди, че са свършили годните патрони. Младежът само стисна устни. Стрелецът остана доволен от реакцията му.
— Налага се да убиваме омарите с камъни, а тази вечер честта се пада на теб — продължи той. — Прекалено слаб съм и положително ще изпусна камъка…, а точно сега не бива да допускаме грешки.
Този път Еди внимателно го изгледа. Онова, което видя, изобщо не му хареса.
Роланд нетърпеливо сви рамене и се помъчи да отклони вниманието му от себе си.
— Няма значение. Няма значение, Еди. Каквото е писано, то ще се случи.
— Ка — промълви младежът.
Стрелецът кимна и леко се усмихна.
Двамата се спогледаха и се засмяха. Роланд сякаш се стресна от хрипливите звуци, които се изтръгваха от гърдите му. Престана да се смее и на лицето му се изписа печално изражение.
— Виж ги ти как се хилят, май добре си прекарват — провикна се Дета, гласът и беше прегракнал и много по-слаб. — Кога ще започнете да се мушкате? Нямам търпение да ви видя.
15
Еди уби поредния омар.
Дета отново отказа да се храни. Младежът изяде пред очите и половината парче месо и и предложи другата половина.
— Не си познал! — изкрещя тя и го стрелна с гневен поглед. — Няма да ме излъжеш. Сложил си отровата в онзи край дето се опитваш да ми го пробуташ.
Младежът безмълвно сдъвка парчето месо и го преглътна.
— Това не означава нищо — мрачно процеди тя. — Остави ме на мира, бял сополанко.
Ала Еди не се отказваше лесно. Поднесе и второ парче месо и заяви:
— Разкъсай го и ми дай едната половина. Ще я изям, за да се убедиш, че храната не е отровна.
— Няма да се хвана на номерата ти, мистър Чарли! Казах ти да се разкараш, значи побързай да изчезнеш. Ясно ли е?
16
През нощта не крещя и ги остави да поспят, ала на другата сутрин още продължаваше да бъде Дета.
17
През този ден изминаха едва три километра, макар че Дета не се опита да преобърне инвалидната количка; Еди си каза, че силите постепенно я напускат и изобщо не и е до подривни действия. Или пък беше осъзнала, че те не са необходими. Настъпило беше фатално и необратимо стечение на три обстоятелства: умората на Еди, промяната на терена и влошаващото се здравословно състояние на Роланд.