Това бяха очите на Одета.
— Мили Боже, отново съм припаднала, нали? — прошепна тя. — Много съжалявам, че съм ви създала толкова неприятности и ви се е наложило да ме завържете. Тези проклети мои крака! Мисля, че ще мога да седна, ако…
В този миг краката на Роланд се подкосиха и той загуби съзнание на четирийсетина километра южно от мястото, където свършваше крайбрежието на Западния океан.
ПОВТОРНО РАЗБЪРКВАНЕ НА КАРТИТЕ
1
Еди Дийн си мислеше, че двамата с Господарката вече не пълзяха като охлюви по песъчливия бряг, а сякаш летяха.
Ясно му беше, че Одета Холмс продължава да изпитва недоверие и неприязън към Роланд. Ала тя разбираше, че положението на Стрелеца беше много тежко и очевидно беше решила да не създава допълнителни затруднения. На Еди му се струваше, че вече не тика тежко стоманено приспособление, към което случайно е привързано човешко тяло, а лека шейна, носеща се върху отъпкан сняг.
Спомняше си как Стрелецът му беше казал: „Продължавай напред с жената. Доскоро те пазех от нея и не биваше да се разделяме. Сега само ще те забавя.“
Още щом потеглиха, младежът разбра колко прав е бил Роланд: тикаше инвалидната количка, а Одета му помагаше, като въртеше с ръце колелата. Той беше затъкнал в колана си единия револвер на Стрелеца.
„Спомняш ли си как те предупредих да бъдеш нащрек, а ти не ме послуша?“
„Да.“
„Отново те предупреждавам да внимаваш. Всеки момент има опасност «другата» да се върне. Тогава не губи нито секунда, удари я по главата.“
„Ами ако я убия?“
„Тогава всичко е свършено. Но ако тя те погуби, това също ще бъде краят. Знай, че ако двойничката и се върне, ще се опита да те убие.“
Еди не искаше да го изостави. Една от причините беше воят на див звяр, който не можеше да забрави, но най-важното бе, че Роланд се беше превърнал в единственото звено, свързващо го с този свят, където двамата с Одета бяха чужденци.
И все пак осъзнаваше, че съветът на Стрелеца е бил правилен.
— Искаш ли да спрем за почивка? — обърна се той към Одета. — Останала ни е още малко храна.
— Не още — отговори чернокожата, макар гласът и да издаваше умората и. — След малко.
— Добре, но престани да се напрягаш. Зная, че си на края на силите си. Отдавна… отдавна не си се хранила…
— Добре. — Тя обърна към него потното си лице и го дари с усмивка, от която едновременно му се подкосиха краката и почувства прилив на сили.
Готов беше да умре за такава усмивка… да, би отишъл на смърт, ако се наложеше.
Надяваше се, че няма да се стигне до там, но опасността беше реална. Нямаше никакво време за губене, всяка секунда бе ценна.
Одета отпусна ръце в скута си, а той продължи да бута инвалидната количка. Следите от колелата ставаха все по-незабележими — крайбрежната ивица вече не беше покрита с пясък, а със ситни камъчета и едно непредпазливо движение можеше да преобърне количката; имаше опасност жената да се нарани, което беше неприятно, но още по-лошо бе, ако инвалидната количка се счупеше — тогава Стрелецът със сигурност щеше да умре в самота. А смъртта му би обрекла Еди и Одета завинаги да останат в този странен и жесток свят.
Когато Роланд се разболя и краката вече не го държаха, младежът беше принуден да се съобразява с един факт: двамата му спътници бяха безпомощни.
Имаше ли някаква надежда, някакъв шанс за спасение.
Инвалидната количка — това беше последната надежда.
2
Стрелецът дойде в съзнание малко след като Еди го завлече под сянката на огромната скала. Лицето му беше мъртвешки бледо, само страните му бяха покрити с трескава руменина. Гърдите му тежко се повдигаха и отпускаха. Върху дясната му ръка, чак до рамото, криволичеха червени линии.
— Нахрани я — изхриптя той, обръщайки се към Еди.
— Ти…
— Не ми обръщай внимание. Ще се оправя. Нахрани я. Мисля, че сега няма да откаже да се храни. Ще ти бъде от полза, ако възстанови силите си.
— Роланд, ами ако тя само се преструва, че е…
Стрелецът нетърпеливо го прекъсна:
— Тази жена не се преструва — в момента двойничката и е изчезнала. И двамата с теб го знаем. Изписано е на лицето и. Дай и да яде, а докато тя се храни, се върни при мен. Сега е ценна всяка минута, дори всяка секунда.