— Прав си. Но все пак си гадняр.
— Тръгвай… или остани. И престани да ме нагрубяваш.
— Пропусна нещо — гневно изрече младежът.
— Какво?
— Пропусна да ми пожелаеш по-бързо да порасна. Хенри все ми повтаряше: „Време е да пораснеш, малкия.“
Роланд уморено се усмихна и лицето му сякаш се озари, стана по-красиво.
— Мисля, че вече си пораснал. Какво реши — ще тръгваш ли или ще останеш тук?
— Тръгвам. Но с какво ще се храниш? Одета изяде остатъците от вечерята ни.
— Гаднярът ще измисли нещо…, та нали години наред е трябвало да се справя сам.
Еди смутено извърна поглед.
— Слушай… съжалявам, че те обидих, Роланд. Обаче… — Пискливо се изсмя и добави: — Обаче денят ми се стори безкраен…
Стрелецът отново се усмихна.
— Да, наистина е безкраен.
5
През целия ден се бяха движили с доста висока скорост, но привечер, когато последните лъчи на слънцето позлатиха океанската шир, още не бяха стигнали до вратата. Одета твърдеше, че може да издържи още половин час, но Еди реши да спрат и я свали от инвалидната количка. Пренесе я на място, където земята беше по-равна, взе възглавницата и седалката и нежно положи Одета на импровизираната постеля.
— Господи, цялата се бях схванала — въздъхна тя, — сетне се намръщи и добави: — Непрекъснато си мисля, че оставихме сам онзи… Роланд… и съвестта ме гризе. Слушай, ще ми кажеш ли кой е той? И защо непрекъснато крещи?
— Ами… такъв си е по характер — отвърна младежът, рязко се извърна и се залови да събира камъни. Мислеше си, че Стрелецът почти никога не повишава глас. Тази сутрин действително беше изкрещял: „Майната им на патроните“, но останалото беше плод на въображението и.
Следвайки съветите на Роланд, уби три пъти повече омари от обичайното, при което едва не стана жертва на четвърти, който незабелязано беше допълзял до него — отвратителното същество се опита да пререже крака му с щипките си и Еди си спомни за липсващите пръсти на Стрелеца. Докато последните слънчеви лъчи озаряваха небето на запад, той събра сухи съчки за огъня, което беше сравнително лесна задача, тъй като близките хълмове бяха обрасли с ниски дръвчета и храсти.
— Погледни, Еди! — възкликна Одета и посочи към небето. Той вдигна очи и видя една-единствена звезда, която напомняше диамантена брошка, поставена върху тъмносиньо кадифе. — Прекрасно е, нали?
— Да — отговори младежът и внезапно, без каквато и да било причина, очите му се насълзиха. Помисли си: „Къде съм бил през целия си проклет живот? Къде съм бил, какво съм правил, кой е бил с мен през цялото време? И защо сега се чувствам толкова омърсен?“
Лицето на жената беше ослепително красиво, неотразимо на светлината от огъня, ала тя не осъзнаваше красотата си, а смаяно гледаше звездата и замечтано се усмихваше.
— Звездичка далечна, звездичка блестяща… — започна тя, замълча и извърна очи към него. — Знаеш ли продължението?
— Да — отговори Еди, без да вдигне глава. Гласът му звучеше съвсем нормално, но ако погледнеше към Одета, тя щеше да види сълзите му.
— Тогава ми помогни. Но ти също трябва да гледаш към небето.
— Добре. — Младежът избърса с длан сълзите си.
— Звездичка далечна… — Тя погледна към него, а той подхвана:
— Звездичка блестяща…
Одета му протегна ръка и той я сграбчи.
— На небето първата звезда сияе — тържествено произнесоха в един глас като две деца. Още не бяха мъж и жена, това щеше да се случи по-късно, когато паднеше мрак: Одета щеше да го попита дали спи, той щеше да отвърне, че е буден, а тя щеше да го помоли да я прегърне, защото и било студено. Ала сега още рецитираха познатите им от детството стихчета: „На небето първата звезда сияе, нека се сбъдне онова, за което мечтая.“
Спогледаха се и Еди видя, че по страните и се стичаха сълзи. Той отново се разплака, ала този път не се срамуваше и това му донесе неизразимо облекчение.
Усмихнаха се един на друг.
— Отгатни желанието ми, звездичке далечна — прошепна младежът и добави наум: „Дано тази жена бъде до мен вечно.“
— Отгатни желанието ми — повтори след него Одета и си помисли: „Ако ми е съдено да умра в този странен свят, смъртта ми да бъде лека и този прекрасен младеж да бъде до мен.“