— Извинявай задето се разплаках — промълви тя. — Не съм от ревливите жени, но денят…
— … беше тежък — довърши Еди.
— Така е.
— А сега трябва да се нахраниш.
— Ти също.
— Дано отново да не ми прилошее.
Той и се усмихна:
— Мисля, че няма да ти се случи.
6
По-късно, когато далечните галактики бавно закръжиха в небето, телата на двамата се сляха и за пръв път в живота си двамата познаха насладата от любовния акт.
7
Призори отново тръгнаха на път, като се движеха колкото е възможно по-бързо; към девет часа Еди съжали, че не е попитал Роланд как да постъпи, ако стигнат до място, където планинските склонове се спускат до самия океан, а още не е видял вратата. Въпросът беше изключително важен, тъй като безсъмнено се приближаваха към края на пясъчната ивица. Хълмовете, спускащи се диагонално към водата, изглеждаха съвсем близо.
Всъщност вече не се движеха по едрозърнест пясък, а по отъпкана и съвсем равна пътека, от която вече не стърчаха огромни камъни. Еди предположи, че са се загладили под въздействието на водите, стичащи се от планините, или на проливните дъждове (може би в този свят действително имаше дъждовен сезон, въпреки че откакто се бе озовал тук, не беше паднала нито капка дъжд; няколко пъти небето се беше заоблачавало, но вятърът бързо разсейваше буреносните облаци). След половин час Одета извика:
— Спри, Еди! Спри!
Той натисна спирачката толкова рязко, че младата жена трябваше да се вкопчи в страничните облегалки, за да не падне. Еди тичешком заобиколи количката и възкликна:
— Извинявай! Удари ли се?
— Нищо ми няма — отвърна тя и той разбра, че е възкликнала от радост, не от страх. Младата жена вдигна ръка.
— Погледни нагоре. Виждаш ли нещо?
Еди присви очи, за миг му се стори, че вижда вратата, сетне си каза, че това е само зрителна измама.
— Не забелязвам нищо — усмихнато промълви той. — Може би виждаш онова, което ти се иска.
— Не, не… не греша! — възбудено възкликна Одета и се обърна към него. — Ето там, където свършва брегът.
Еди отново се взря в далечината; този път присви очи толкова силно, че му потекоха сълзи. За миг му се мярна странно изображение, после той с насмешка си помисли: „Наистина видя нещо — нейното желание.“
— Може би си права — промърмори само за да и достави удоволствие.
— Да продължим напред.
Еди застана зад количката и замасажира кръста си, опитвайки се да прогони тъпата болка. Одета нетърпеливо се обърна.
— Хайде, какво чакаме?
— Наистина ли мислиш, че си я видяла?
— Да.
— Да вървим тогава.
И той отново забута инвалидната количка.
8
След половин час той също я видя и мислено възкликна:
„Боже мой, зрението и е силно като на Роланд!“
Не им се искаше да спрат за обяд, но трябваше да се подкрепят. Хапнаха надве-натри и отново тръгнаха на път. Скоро щеше да настъпи прилив и Еди с нарастващо безпокойство погледна вдясно, на запад. Все още се движеха далеч от гниещите водорасли, които отбелязваха границата на прилива, но той подозираше, че когато стигнат до вратата, ще се озоват върху тясна ивица земя — от едната им страна ще бъде безкрайната водна шир, а от другата ще се извисяват планинските склонове, които вече виждаше съвсем отчетливо. Бяха осеяни с назъбени скали и ниски дръвчета, чиито извити корени, вкопчени в земята, напомняха изкривени от артрит пръсти; тук-там растяха и трънливи храсти. Тук склоновете още не бяха прекалено стръмни, но бе невъзможно да ги изкачи, бутайки инвалидната количка. Вероятно щеше да му се наложи да пренесе на ръце Одета, ала не му се искаше да я остави сама и да се върне при Роланд.
За пръв път откакто беше попаднал в този свят, чу жужене на насекоми. Звукът напомняше „песента“ на щурците, но бе по-висок и му липсваше ритъм — разнасяше се монотонно „ж-ж-ж-ж“, сякаш наблизо минаваха мощни електропроводи. Появиха се и други пернати, освен чайки. Еди забеляза как някакви по-едри птици с широко разперени крила кръжаха над сушата. „Ястреби“ — помисли си той. От време на време птиците свиваха криле и падаха към земята като камъни. Навярно ловяха… какво? Може би някакви малки животинки.