Но Еди не можеше да забрави ужасяващия вой, който беше чул през нощта.
Наближаваше пладне и вече съвсем ясно виждаха вратата. Подобно на предишните две съществуването и беше абсурдно, но все пак тя беше напълно реална.
— Невероятно — прошепна Одета. — Направо е невероятно.
Вратата се намираше точно там, където беше предположил младежът — върху тясната плажна ивица, бележеща края на пътя им на север. Стоеше малко над границата на прилива и на около девет метра от мястото, където планинските склонове се издигаха над земята като гигантска ръка, обрасла вместо с косми със сиво-зелени гъсталаци.
Слънцето клонеше към залез, настъпи пълен прилив; в четири следобед според Одета, която твърдеше, че може да определя часа по движението на слънцето (Еди вярваше на всяка нейна дума, защото беше влюбен в нея), двамата стигнаха до вратата.
9
Смаяно се втренчиха в нея — Одета седеше на количката, отпуснала ръце на скута си, а Еди дори не забелязваше, че е стъпил във водата. Взираха се във вратата както предишната нощ се бяха взирали в звездата — като деца. Ала снощи, докато изричаха желанията си, бяха завладени от чистосърдечна радост; сега по лицата им бе изписано изумлението на деца, наблюдаващи нещо, което съществува само в приказките.
На вратата беше написана една дума.
— Какво означава надписът? — след дълго мълчание попита Одета.
— Не зная — отвърна Еди; при вида на думата беше изпитал вледеняваща безнадеждност, ужасяващо предчувствие беше затъмнило съзнанието му.
— Сигурен ли си? — попита тя и подозрително го изгледа.
— Ами… да. — Той едва преглътна — в гърлото му като че беше заседнала огромна буца лед. — Сигурен съм.
Жената дълго се взира в него, сетне промълви:
— Хайде да я заобиколим. Искам да видя какво има от другата страна. Зная, че бързаш да се върнеш при приятеля си, но те моля да изпълниш само това мое желание.
Не можеше да и откаже — за нея беше готов на всичко. Докато заобикаляха вратата, Одета извика:
— Почакай! Видя ли това?
— Какво?
— Върни се! Погледни! Наблюдавай какво ще се случи! Този път Еди забута количката, без да откъсва поглед от вратата. Тя постепенно започна да се стеснява в перспектива… виждаха се пантите, прикрепени към празното пространство: той забеляза дебелината на дървения плот. Внезапно вратата изчезна.
Пред очите му, където би трябвало да се издига солидната дървена врата, се разстилаше безбрежният океан. Вратата я нямаше, въпреки че сянката и бе още там.
Еди върна количката на около половин метър, озовавайки се на юг от мястото, където беше вратата, и тя се появи.
— Виждаш ли я? — прошепна той.
— Да, сякаш изникна от земята.
Младежът предпазливо тласна количката напред. Вратата не изчезна. Побутна количката на още двадесетина сантиметра. Вратата остана на мястото си. Още шест сантиметра… Всичко беше наред. Още два — и тя изчезна. Пропадна вдън земя.
— Господи! — прошепна той. — Боже милостиви!
— Ще се отвори ли пред теб? — промълви Одета. — Или пред мен?
Еди нерешително пристъпи напред и сграбчи топката, която служеше за дръжка. Завъртя е по посока на часовниковата стрелка, сетне обратно, но топката не помръдваше.
— Добре — примирено изрече тя. — Само той може да я отвори. Струва ми се, че и двамата предварително го знаехме. Върни се за него, тръгвай веднага.
— Първо ще се погрижа за теб.
— И така ми е добре.
— Не, намираш се прекалено близо до границата на прилива. Ако те оставя тук, през нощта ще станеш жертва на омарите и…
Той млъкна като че гласът му беше нишка, която бяха прерязали с нож: отново беше дочул воя на хищник — животното още се намираше високо в планините, но силата на звука подсказваше, че този път е по-близо до двамата пътници.
Одета погледна към револвера на Стрелеца, който беше затъкнат в колана на младежа, сетне отново се втренчи в лицето му.
Еди почувства, че се изчервява.
— Заповядал ти е да не ми го дадеш, нали? — тихо попита тя. — Бог знае защо приятелят ти не иска да ми оставиш оръжието.
— Патроните са намокрени — побърза да обясни Еди. — Навярно са безполезни.
— Ясно. Моля те, избутай количката още няколко метра нагоре. Сигурна съм, че кръстът те боли (когато ме вози, Андрю все казва, че после с часове не може да се изправи), но така омарите не ще могат да ме достигнат. Надявам се да бъда в безопасност, тъй като другите животни едва ли се осмеляват да се приближат до мястото, където се появяват тези чудовища.