Еди си помисли: „Навярно ще бъде в безопасност, докато трае приливът… но какво ли ще се случи, когато океанът започне да се оттегля?“
— Остави ми малко храна и няколко камъка — промълви тя, повтаряйки думите на Стрелеца, при което той отново се изчерви. Страните и челото му пламнаха.
Одета го погледна, леко се усмихна и поклати глава, сякаш беше прочела мислите му, сетне заяви:
— Не, не се оправдавай. Забелязах в какво състояние е приятелят ти. Нямаме време за глупави спорове. Премести ме малко по-нагоре, остави ми храна и камъни, после побързай да се върнеш при него.
10
Еди побърза да и устрои убежище, сетне извади револвера на Стрелеца и и го подаде. Ала тя поклати глава.
— Приятелят ти ще се разсърди и на двама ни: на теб — защото си ми дал оръжието, а на мен, защото съм го приела.
— Глупости! Как ти хрумна подобна идея?
— Сигурна съм — заяви тя с тон, който не търпеше възражение.
— Да речем, че си права. Да го допуснем ей-така, теоретично. Обаче знай, че аз ще ти се разсърдя, ако не вземеш револвера.
— Прибери го. Страхувам се от оръжията. Не умея да си служа с тях. Ако някой звяр ме нападне през нощта, първо ще се подмокря, после по всяка вероятност ще насоча револвера не където трябва и ще се прострелям. — За миг тя замълча и изражението и стана сериозно. — Има и още нещо и мисля, че трябва да го узнаеш. Не искам да докосвам нищо, което принадлежи на онзи човек. Абсолютно нищо. Мама казваше, че някои вещи са омагьосани и носят нещастие; мисля, че неговите вещи са точно такива. Смятам себе си за съвременна жена, но не искам върху мен да тегне някаква магия, когато ме оставиш сама и падне мрак.
Еди нерешително премести поглед от револвера към Одета.
— Прибери го — настоя тя с тон на строга учителка.
Младежът избухна в смях, но се подчини.
— Защо се смееш?
— Стори ми се, че чувам гласа на госпожица Хатауей, която ми преподаваше в трети клас.
Одета се поусмихна, сетне, без да откъсва от него блестящите си очи, тихичко запя: „Нощта пада над земята, сумрак обгръща гората…“
Сетне млъкна и двамата погледнаха на запад, но звездата, която бяха наблюдавали снощи, още не се беше появила, въпреки че вече се смрачаваше.
— Искаш ли още нещо, Одета? — Искаше му се да остане при нея колкото е възможно по-дълго. Навярно щом поемеше по обратния път — желанието му щеше да стихне, ала сега търсеше повод да отложи часа на раздялата.
— Целуни ме — това ще ми бъде достатъчно. А когато след дългата целувка устните им се отделиха, тя го сграбчи за китката и го погледна в очите.
— Досега не се бях любила с бял човек. Не зная дали това изобщо те интересува; всъщност не съм сигурна доколко е важно за самата мен. Все пак исках да го знаеш.
Еди се замисли, сетне промълви:
— Това не ме интересува, Одета. В тъмнината не се вижда цветът на кожата. Знай, че те обичам.
Тя хвана ръката му.
— Мисля, че си прекрасен младеж; може би аз също съм влюбена в теб, макар че още е прекалено рано…
В този момент, сякаш по сигнал, от гъсталаците се дочу вой на дива котка. Звукът все още се разнасяше от голямо разстояние, но ако се съдеше по звука, животното се намираше много по-близо и беше голямо.
Двамата рязко се извърнаха. Еди почувства, че косата му настръхва, и ни в клин, ни в ръкав си помисли: „Не, не може да настръхне, защото е прекалено дълга.“
Воят прерасна в писък, сякаш предсмъртен вик на някакво същество (а може би беше само ръмжене на съвокупляващи се животни). Писъкът се усили, стана почти нетърпим, после постепенно започна да стихва, докато накрая беше заглушен от непрестанния вой на вятъра. Двамата зачакаха със затаен дъх, но викът не се повтори. Този път Еди не се поколеба — измъкна револвера от колана си и го подаде на Одета.
— Вземи го… и без възражения. Дано не ти се наложи да го използваш, но все пак го вземи.
— Ами ако откажа?
— О, можеш да възразяваш и да спориш колкото щеш — няма да повлияеш на решението ми.
Тя замислено се втренчи в очите му и уморено се усмихна.