Дали вратата, през която бе дошъл от своя собствен свят, продължаваше да стои отворена?
И ако наистина бе отворена, дали физическото му тяло продължаваше да стои там — изтощено, празно, може би агонизиращо или вече мъртво, лишено от душата, която командваше дробовете, сърцето, нервите? Дори ако тялото му продължаваше да живее, то щеше да изкара само до вечерта. Тогава онези ракообразни чудовища щяха да излязат от океана, да започнат да задават своите въпроси и да потърсят храна.
Рязко извърна глава, по-точно принуди непознатия да се обърне.
Вратата продължаваше да стои там, зад гърба му. Беше все така отворена към неговия свят; пантите и се сливаха със стоманата, от която бе направена тази странна тоалетна. И, о, да, Роланд, последният стрелец, лежеше на прага и, притиснал превързаната си дясна ръка към корема си.
„Дишам — помисли си той, — Ще трябва да се върна, за да се махна оттам. Но преди това се налага да свърша някои неща. Неща…“
Освободи съзнанието на непознатия, оттегли се, но продължи да го наблюдава, за да провери дали Затворникът е в състояние да усети присъствието му.
4
Макар да спря да повръща. Еди остана превит над умивалника.
„Премина само за секунда. Не зная какво е това. Дали да се огледам?“
Протегна ръка към крана на чешмата и пусна студената вода. Очите му останаха затворени; наплиска лицето и челото си.
Когато реши, че не може повече да бяга от реалността, отново се втренчи в огледалото. Видя собствените си очи. В главата му вече не звучаха непознати гласове. Чувството, че някой го наблюдава, също бе изчезнало.
„Моментна халюцинация, Еди — успокои го великият мъдрец и заклет наркоман. — Съвсем обичайно е за човек, когато се друса.“
Младежът погледна часовника си. До пристигането в Ню Йорк оставаха час и половина. По разписание самолетът трябваше да кацне в 4:05 следобед. Време за последното изпитание.
Върна се на мястото си. Питието му го чакаше на таблата. Отпи две глътки и стюардесата го попита дали може да му помогне с нещо. Той понечи да отвърне „не…“, но настъпи нова празнота в съзнанието му.
5
— Бихте ли ми донесли нещо за ядене, ако обичате — каза Стрелецът с гласа на Еди Дийн.
— Ще сервираме топла закуска след…
— Умирам от глад — продължи Роланд с най-искрен тон. — Каквото и да е, дори питка…
— Питка ли? — смръщи чело жената с военната униформа и Стрелецът веднага надникна в съзнанието на затворника. „Сандвич“… думата не му говореше нищо.
— Дори сандвич — уточни той.
Жената с униформата се колебаеше:
— Ами… имаме риба тон…
— Отлично — отвърна Стрелецът, макар никога през живота си да не бе чувал за риба тон. Просяците нямат право на избор.
— Изглеждате ми малко блед. Може би височината не ви понася.
— От глад е.
Тя му се усмихна с професионална вежливост.
— Ще ви спретна един сандвич.
„Спретна ли?“ — учуди се Роланд. В неговия свят тази дума означаваше да бъдеш чист и добре облечен. Това нямаше значение. Храната скоро щеше да пристигне. Той нямаше представа дали ще успее да я пренесе през вратата до своето собствено тяло, което изпитваше отчаяна нужда от нея.
„Спретна“ — повтори си той и Еди Дийн поклати глава, сякаш не вярваше на чутото.
Тогава Стрелецът отново се оттегли.
6
„Нерви — увери го великият оракул и заклет наркоман. — Просто нерви. Това е част от занаята на куриера, братле.“
Но ако причината бе в нервите, защо тогава го обземаше този странен унес — странен, защото би трябвало да се чувства неспокоен, да се притеснява и тормози, тъй като възнамеряваше да внесе в Щатите килограм кокаин, престъпление, за което се полагат най-малко десет години във федерален затвор. На всичкото отгоре паметта му изневеряваше от време на време.
Отново му се доспа.
Нова глътка от питието, след което той затвори очи.
„Защо припадна?“
„Не съм, в противен случай жената щеше да се втурне към аптечката.“
„Е, добре, защо паметта ти чезне? Това също не е хубаво. Не се е случвало преди. Е, припадал си, но никога не си губил паметта си.“