— Не ми е до спорове. — Взе револвера и добави: — Моля те, побързай.
— Добре. — Той отново я целуна, но реши, че ще бъде абсурдно да я предупреждава да внимава. Как би могла да внимава при създалото се положение?
Предпазливо слезе по склона сред падащия мрак (омарите още не бяха излезли от океана, но скоро щяха да се появят) и отново прочете надписа на вратата. За втори път го побиха тръпки. Думите бяха толкова… толкова подходящи. Вдигна глава и се огледа. Отначало не видя Одета, сетне забеляза някакво движение — тя му махаше с ръка.
Еди също и помаха, после обърна инвалидната количка и се затича на юг, като се стараеше по-малките предни колела да не докосват земята. През първите трийсетина минути сянката му бягаше редом с него — беше невероятно голяма, сякаш принадлежеше на гигант, и се простираше на изток. После слънцето залезе, сянката му изчезна, а омарите започнаха да изпълзяват от океана. Десетина минути след като чу скриптящите звуци, които издаваха омарите, Еди вдигна поглед и съзря вечерницата, сияеща върху тъмносиньото кадифе на небето:
„Нощта пада над земята…“
„Боже, пази Одета!“ — повтаряше си той. Краката вече го боляха, задъхваше се, а му предстоеше трети преход — този път негов „пътник“ щеше да бъде Стрелецът. Еди знаеше, че Роланд е поне с петдесет килограма по-тежък от Одета, поради което трябваше да запази силите си за обратния път, но все пак продължаваше да тича. „Бди над Одета — това е моето желание. Нека любимата ми бъде в безопасност.“
Внезапно като лошо предзнаменование откъм дълбоките пропасти, които прорязваха планинските склонове, се разнесе воят на дива котка, ала звукът напомняше оглушителния рев на лъв в африканските джунгли.
Младежът побягна още по-бързо, тикайки празната инвалидна количка. Вятърът зловещо виеше, а повдигнатите предни колела бавно се въртяха.
11
Стрелецът дочу приближаващия се пронизителен вой и се напрегна, готов да се съпротивлява до последен дъх; сетне до слуха му достигна хриплив звук и той се отпусна. Знаеше, че това е Еди, който задъхано тича към него.
Когато воят затихна и стъпките замряха, Роланд отвори очи. Младежът стоеше пред него, лицето му беше обляно в пот. Ризата беше прилепнала към гърдите му и също бе мокра от пот. От примерния, спретнато облечен колежанин нямаше и следа. Дългата му коса беше прилепнала към челото, панталоните му се бяха разкъсали точно по чатала, под очите му имаше лилави сенки. Еди Дийн беше неузнаваем.
— Успях — задъхано изрече той, озърна се, сетне отново се втренчи в Стрелеца, като, че не можеше да повярва на очите си. — Божичко, отново съм тук!
— Дал си и револвера.
Младежът си каза, че Роланд изглежда зле… може би колкото преди да започне да се лекува с кефлекс, а може би още по-зле. Имаше висока температура и от тялото му се излъчваше топлина като от запалена печка; за миг го съжали, сетне гневът му взе надмощие и той изкрещя:
— Едва не пукнах, за да се върна при теб навреме, а ти вместо да ми благодариш, ме упрекваш, че съм дал револвера на Одета. Много съм ти задължен, приятелю. Вярно е, че очаквах някаква благодарност, но признателността ти е направо трогателна.
— Казах онова, което според мен е най-важно.
— Е, щом си толкова наблюдателен, ще ти призная, че действително и оставих оръжието — заяви младежът, сложи ръце на кръста си и враждебно го изгледа. — А сега избирай: сядаш на количката или ще я сгъна и ще се опитам да я натикам в задника ти. Какво предпочиташ, шефе?
— Нито едното, нито другото. — Стрелецът неволно се усмихна, въпреки че изобщо не му беше до смях. — Трябва да поспиш. Еди. Утрото е по-мъдро от вечерта, освен това си на края на силите си.
— Искам час по-скоро да се върна при нея.
— Аз също. Но ако не си починеш, няма да издържиш по обратния път — това е голата истина. Ще бъде лошо за теб, още по-лошо за мен и пагубно за Одета.
Еди очевидно се колебаеше.
— Върна се много бързо — продължи Стрелецът, присви очи и погледна към слънцето. — Сега е четири часът. Поспи четири — пет часа, после ще падне мрак и…
— Не, не бива да спя повече от четири часа.
— Добре. Важното е да изчакаме падането на нощта. Щом се събудиш, ще хапнеш нещо и ще тръгнем на път.
— Ти също трябва да се нахраниш.
Роланд отново се опита да се усмихне.
— Ще се постарая. — Погледна младежа и спокойно заяви: — Навярно се досещаш, че сега животът ми е в твоите ръце.