— Да.
— Може би ми имаш зъб, задето те отвлякох.
— Така е.
— Ако си решил да ме убиеш, направи го още сега, без да подлагаш никого… — Стрелецът се задъха и млъкна. От гърдите му се изтръгна хриптене, което изплаши младежа. След няколко секунди той успя да довърши изречението: — … на излишни мъчения.
— Не искам да те убия.
— Тогава… — Роланд внезапно се закашля — … лягай да спиш.
Еди се подчини. Сънят не пристъпи бавно, както обикновено се случваше по-рано, а грубо го притисна в прегръдките си като нетърпелива любовница. Той чу (а може би само му се стори) Роланд да казва: „Не трябваше да и даваш револвера“, сетне сякаш пропадна в тъмна пропаст, където времето престана да тече. Стори му се, че бяха изминали само няколко секунди, когато Роланд го раздруса за рамото; най-сетне се събуди и поиска да седне, ала не успя: в тялото му като че нямаше нищо друго, освен болка… болка и тежест. Мускулите му се бяха превърнали в ръждясали лебедки и скрипци в изоставена сграда. Опита се да се изправи, но рухна на пясъка. Вторият му опит се оказа успешен, ала той имаше усещането, че само за да се обърне ще му бъдат необходими двайсетина минути. Всяко движение му причиняваше неописуема болка. Роланд изпитателно го изгледа.
— Готов ли си?
Еди кимна.
— Да. А ти?
— Готов съм.
— Ще ти стигнат ли силите?
— Разбира се.
Хапнаха набързо… сетне Еди пое за трети и последен път по тази прокълната отсечка от брега.
12
През нощта изминаха доста голямо разстояние, ала Еди беше разочарован, когато Стрелецът му нареди да спре за почивка. Не започна да спори, тъй като беше прекалено уморен, но все пак съжаляваше, че не са продължили още малко. Тежестта на Роланд беше най-големият проблем. Докато буташе количката, Еди имаше усещането, че на нея са натоварени метални греди. Той поспа още четири часа, събуди се на разсъмване, когато слънцето се показа иззад ерозиралите хълмове — останки от някогашни планини, и се заслуша в кашлянето на Стрелеца. Гърдите на Роланд хриптяха като на старец, болен от бронхопневмония.
Стрелецът забеляза изпитателния му поглед, изчака пристъпът да премине и се усмихна.
— Още не съм на смъртно легло, младежо, макар че кашлицата направо ме задушава. А ти как се чувстваш?
Еди си спомни за очите на Одета и поклати глава.
— И аз не съм на смъртно легло, но не бих се отказал от сандвич със сирене и бутилка „Бъд“.
— Моля? — недоумяващо попита Стрелецът и в паметта му изплува споменът за ябълковите дръвчета и пролетните цветя в кралската градина.
— Няма значение. Качвай се, приятел. Вярно, че возилото не е мощно и със свалящ се гюрук, но все пак е най-доброто, с което разполагаме.
Продължиха пътя си, но при залез слънце на втория ден, откакто Еди се беше разделил с Одета, им предстоеше да изминат още много километри, докато достигнат третата врата.
Младежът се просна на земята, надявайки се да поспи поне четири часа, но пронизителният вой на дива котка го събуди на втория час и той скочи на крака, сърцето му биеше лудо. Ако се съдеше по силата на звука, животното беше огромно.
Видя как Стрелецът се повдигна на лакът, а очите му проблясваха в мрака.
— Готов ли си? — попита го и бавно се изправи, като се мръщеше от болка.
— А ти? — прошепна Роланд.
Младежът се разкърши и гръбначните му прешлени запукаха като взривяващи се ракети.
— Готов съм, но още не съм се отказал от сандвича със сирене.
— Мислех, че предпочиташ печено пиле.
Еди изстена:
— Не ставай злобен, приятелю.
Когато първите слънчеви лъчи позлатиха планинските склонове, двамата видяха третата врата, а след два часа се озоваха пред нея.
„Ето ни отново заедно“ — помисли си младежът; беше толкова уморен, че му идваше да се просне на пясъка.
Оказа се, че радостта му е била преждевременна — от Одета Холмс нямаше и следа.
13
— Одета! — изкрещя Еди. Гласът му беше прегракнал като на двойничката на любимата му жена.
Не дочу дори ехо, което би могъл да приеме за отговора на Одета — ерозиралите хълмове дори не отразяваха звука. Чуваха се само ревът на прибоя, който беше почти оглушителен на този тесен, клинообразен участък от брега, и воят на вятъра.