— Одета!
Този път той изкрещя толкова силно, че гласът му пресекна, сякаш остра рибена кост преряза гласните му струни. Трескаво заоглежда планинския склон, надявайки се да зърне ръката и, вдигната да привлече вниманието му, или някакво движение, означаващо, че Одета става от земята… или (Боже, опази) ярки петна от кръв върху кафеникавите скали. Питаше се как би постъпил, ако действително види следи от кръв или пък намери револвера, по чиято дръжка от сандалово дърво личат вдлъбнатини от зъбите на хищно животно. Имаше опасност да изпадне в истерия, дори да полудее… и все пак той продължаваше да търси доказателства за трагичната смърт на любимата си. Ала не видя нищо, до слуха му не достигна ответен вик. През това време Стрелецът внимателно разглеждаше третата врата. Беше очаквал да прочете върху нея една-единствена дума — думата, която беше произнесъл човекът в черно, обръщайки шестата карта на Голготата, където се бяха срещнали.
„Смърт — бе казал Уолтър — но не за теб, Стрелецо.“
Ала на вратата бяха написани три думи и той отново ги прочете, като беззвучно мърдаше устните си: „ОНЗИ, КОЙТО БЛЪСКА.“
„Все пак това означава «смърт»“ — помисли си и знаеше, че е прав. Внезапно му се стори, че гласът на Еди се отдалечава; откъсна очи от вратата и се огледа. Младежът се катереше по склона и продължаваше да вика Одета.
За миг Роланд се съблазни от мисълта да се раздели с него. Твърде възможно беше младежът да открие любимата си все още жива и със запазен разсъдък. Допускаше, че двамата дори могат да заживеят тук, че взаимната им любов рано или късно ще прогони ужасяващата двойничка Дета Уокър. Да, твърде вероятно беше Дета да загине. Роланд беше романтик по душа, ала познаването на реалния живот му подсказваше, че понякога любовта действително преодолява всички препятствия. Какво ли щеше да се случи със самия него? Дори да успееше да вземе от света на Еди лекарствата, които преди му бяха помогнали, щяха ли да му бъдат от полза сега? Беше много болен и нямаше представа колко напреднала е болестта. Ръцете и краката го боляха, главата му се пръскаше от болка, бронхите му бяха пълни със секрети. Когато кашляше, усещаше бодежи отляво, сякаш ребрата му бяха счупени. Ушите му горяха. Внезапно му хрумна, че може би е настъпил моментът да приключи с всичко това… да се откаже. При тази мисъл като че цялото му същество се възпротиви.
— Еди! — извика той и този път не се задави от кашлицата. Гласът му беше дълбок и мощен.
Младежът се обърна.
— Хайде, мини през вратата — извика той и небрежно махна с ръка, сякаш искаше да се отърве от спътника си и да се заеме с най-важната работа — откриването и спасяването (в случай на необходимост) на Одета. — Мини през вратата и вземи всичко, което ти е необходимо. Двамата с нея ще бъдем тук, когато се върнеш.
— Съмнявам се.
— Трябва да я намеря. — Той умоляващо изгледа Роланд. — Не мога да я изоставя.
— Разбирам, че си влюбен в нея, но този път искам да ме придружиш.
Еди смаяно се втренчи в него, сякаш не можеше да повярва на ушите си. След няколко секунди промълви:
— Да те придружа ли? Това вече е върхът. Последния път отказа да ме вземеш със себе си, въпреки че имаше опасност да прережа гърлото ти. А сега искаш да рискувам и да оставя Одета да бъде разкъсана от някой хищник.
— Ами ако това вече се е случило? — попита Роланд, макар да знаеше, че тя не е загинала. Господарката може би беше ранена, но не бе мъртва.
За съжаление и Еди бе убеден в това. Вече десетина дни не беше вземал наркотици и съзнанието му се беше прояснило. Той посочи към вратата и промълви:
— Знаеш, че е жива, иначе проклетата врата щеше да изчезне. А може би си ме излъгал, когато ми каза, че ако не сме тримата заедно, не ще успеем да се възползваме от нея. — Той се обърна с намерението да продължи изкачването, но погледът на Роланд сякаш го приковаваше към склона.
— Да допуснем, че тя е жива — промълви Стрелецът. Говореше почти шепнешком, както преди няколко дни, когато се опитваше да проникне в съзнанието на жената, впримчена в тялото на отвратителната Дета Уокър. — Тогава защо не ти отговаря?
— Ами… може би е попаднала в ноктите на дива котка — неуверено произнесе младежът.
— Хищниците изяждат колкото могат от жертвите си, но не крият останките им. Да предположим, че дивата котка е завлякла трупа на сянка, за да се върне вечерта и да изяде месото, което не се е вмирисало от горещината. Но в такъв случай вратата щеше да изчезне. Много добре знаеш, че котките не са като онези насекоми, които парализират жертвите си, за да се нахранят с тях по-късно…