— Не е задължително — прекъсна го Еди и си спомни думите на Одета, че много го бива да оспорва чуждото мнение. Прогони предателската мисъл и продължи: — Представи си, че някой хищник я е нападнал, тя се е опитала да го застреля, но първите два патрона не са се взривили. По дяволите, възможно е дори първите четири-пет да са се оказали дефектни. Котката се е нахвърлила върху нея, но преди да успее да прегризе гърлото й… Бум! — Еди удари с юмрук дланта си, представяйки си сцената толкова ясно, като че се беше разиграла пред очите му. — Куршумът може би е убил хищника, наранил го е или само го е изплашил. Е, какво ще кажеш?
— Щяхме да чуем изстрел — тихо отговори Роланд.
Младежът замълча — не можеше да оспори твърдението му. Първия път бяха дочули воя на дивата котка, разнасящ се от двайсетина километра разстояние. Невъзможно беше някой да стреля с револвер и… Внезапно му хрумна нещо и той подозрително изгледа спътника си.
— А може би си чул изстрела, докато съм спал.
— Щеше да те събуди.
— Съмнявам се. Бях уморен до смърт и съм заспал като…
— Като труп — допълни Стрелецът със същия благ тон. — Познато ми е това състояние.
— Значи разбираш…
— Не, драги. Онази нощ също спеше дълбоко, но когато се разнесе воят на дивата котка, ти моментално се събуди и скочи на крака. Причината е, че непрекъснато мислиш за Одета, страхуваш се за нея. Не е имало изстрел и ти много добре го знаеш. Иначе щеше да го чуеш, защото си погълнат от мисли за тази жена.
— А може би тя е убила хищника с камък! — изкрещя Еди. — Как да разбера какво се е случило, ако стоя тук и споря с теб? Представи си, че Одета е ранена и не може да помръдне, че умира от загуба на кръв! Как ще се почувстваш, ако премина с теб през вратата, а тя умре, докато сме в отвъдния свят? Как ще реагираш, ако се озърнеш и видиш, че вратата безвъзвратно е изчезнала, тъй като Одета е загинала? Тогава ще се окажеш впримчен в моя свят, вместо аз да бъда твой пленник! — Той дишаше тежко и гневно се взираше в Стрелеца, а дланите му бяха свити в юмруци.
Роланд внезапно изпита умора, примесена с отчаяние. Спомни си поговорка, която беше научил от Корт или пък от баща си: „Да спориш с влюбения е като да се опитваш да изгребеш океана с лъжица.“ Еди беше живото доказателство за правдивостта на тази поговорка — позата му изразяваше пълно пренебрежение към останалите и желание да се защитава, все едно Еди Дийн казваше: „Хайде, питай ме каквото желаеш. Мога да отговоря на всичките ти въпроси!“
— Може би Одета не е била нападната от дива котка — продължи да говори той. — Намираме се в твоя свят, но мисля, че познаваш тази местност колкото аз познавам остров Борнео. Нямаш представа какви животни обитават планинските склонове, нали? Да предположим, че Одета е била отвлечена от маймуна… или от друга гадина…
— Убеден съм, че е в плен на някаква гадина — прекъсна го Стрелецът. — Слава Богу, че болестта не ти е взела напълно ума… — И двамата знаем коя е тази гадина — Дета Уокър.
Младежът понечи да възрази, но неумолимото изражение на Роланд го накара да замълчи, още повече че сам бе осъзнал жестоката истина.
14
— Мисля, че грешиш — упорито промълви той.
— Приближи се, ако искаш да говорим. Имам чувството, че всеки път, когато се опитам да надвикам шума от прибоя, в гърлото ми се забива нож.
— Бабо, защо са ти толкова големи очите? — промълви Еди без да помръдне.
— Това пък какво беше?
— Спомних си една приказка. — Младежът колебливо слезе по склона, но остана далеч от Роланд. — Обаче аз не съм наивно момиченце, което можеш да подмамиш.
— Какво момиченце? Не чух какво каза — излъга Стрелецът.
На около двеста метра от тях, скрито сред гъсталака, напрегнато ги наблюдаваше същество, чиито черни очи бяха необикновено интелигентни, ала лишени от състрадателност. Вятърът и грохотът на прибоя заглушаваха гласовете на двамата мъже, но Дета знаеше за какво разговарят. Не и бе необходим телескоп, за да се убеди, че Най-лошият човек вече беше и Най-болният човек. Хрумна и, че Най-лошият на драго сърце би загубил няколко дни (дори няколко седмици), за да изтезава една безнога негърка — в този идиотски свят май липсваха други развлечения — ала Най-болният човек със сигурност имаше само едно желание: час по-скоро да се махне оттук. Да премине през вълшебната врата и да се чупи от този свят. Доскоро той нямаше намерение да се чупи; доскоро съществуваше само в съзнанието и. Тръпки я побиваха, като си помислеше как беше проникнал в главата и, с каква лекота беше преодолял отчаяните и опити да го прогони и отново да стане господарка на съзнанието си. Беше ужасно, направо кошмарно. А най-страшното бе, че тя не разбираше какво предизвиква ужаса и. Безпокоеше я най-вече фактът, че самото нашествие в съзнанието и не я беше изплашило. Знаеше, че ако се замисли, ще проумее истината, но не и се искаше да го стори. Подобен анализ можеше да я отведе на място, подобно на онова, от което са се страхували моряците в древността: на края на света, който картографите са отбелязвали с надпис: „ТУК МОЖЕ БИ ИМА ДРАКОНИ.“ Нашествието на Най-лошия човек в мозъка и я плашеше, защото и беше познато — сякаш се беше случвало и преди… и то неведнъж. Но Дета преодоля страха си и не изпадна в паника. Дори докато се съпротивляваше, тя наблюдаваше какво се случва, спомняше си какво беше видяла през отворената врата, когато Стрелецът я накара да обърне инвалидната количка. Спомняше си как тялото на Най-лошия човек лежеше на пясъка, а Еди се беше навел над него с нож в ръка. Ех, само да беше забил острието в гърлото на Най-лошия човек! Гледката щеше да бъде страхотна. По-хубава дори от клането на прасе!